Институт „Урусвати“

Нужно е, пише Николай Константинович, „и високо нагоре да се погледне, и дълбоко вътре да се проникне“[35].  Става дума за разширяване на пространството на познанието, в което са сплетени в едно цяло небесното и земното, и където нагоре и в дълбочина са най-важните направления на изследванията. В „Урусвати“ методите на емпирическата наука са се съчетавали с метанаучните. При това нравствените и етичните моменти са имали изключително важно значение. Самите основатели са били високодуховни и нравствени хора, носещи в себе си новото космическо светоусещане. Духовните знания, натрупани в Хималаите, са получавали експериментално потвърждение. Именно в „Урусвати“ са започвали научно да изследват тънките енергии, магнитните токове, космическите лъчи, другите състояния на материята. Идеята, че причината за много земни явления е в Космоса и в световете с по-високо състояние на материята, е пронизвала научните концепции на Института. Те са откривали пред сътрудниците безпределността на научните изследвания, извеждали са науката от кризата и са показвали неоснователността на мисълта за края на науката. Новата наука, съответстваща на космическото мислене, трябва да има връзка с Висшето, за да излезе в безпределността на познанието на Мирозданието в цялата му сложност. Тази връзка е била присъща, преди всичко, на самите Рьорих и на още няколко учени, добре разбиращи значението на взаимодействието с Висшите сили. Енергетичният мироглед на новото космическо мислене е бил реалната основа на изследванията на учените в „Урусвати“. В работата на Института немалко място са заемали проблемите на човешкото съзнание, психическата енергия, а така също влиянието на енергията на самия човек върху научните експерименти. Всичко това е формирало други подходи към лабораторните изследвания.

За краткото време, през което Институтът е съществувал, е направено твърде много. Комплексни експедиции на „Урусвати“ са били организирани в древната долина Кулу, в Лахул, Бешар, Кангра, Ладак, Занскар. Голямата Манджурска експедиция от 1935 година попада в същия период. Музеят на Института е бил попълван с изключително богати колекции: ботанически, орнитологически, геологически, археологически. Юрий Николаевич е събрал много ценни образци на хималайския фолклор. Били са издадени три солидни тома с трудовете на Института и отделни научни работи на неговите сътрудници, били са построени зданията, било е придобито и въведено в експлоатация лабораторното оборудване, значително е била попълнена библиотеката. Президентът-основател Елена Ивановна Рьорих във връзка с тригодишнината на Института казва: „Да не забравим, че долината Кулу, събрала в себе си всички величествени имена на човечеството, започвайки от Ману, Буда, Арджуна, всички герои на Пандавите, Виаса, Гесер-Хан, представлява изключителна местност, чиято научна ценност едва започва да се проявява, но даже в началото поразява с извънредно богатия материал. Както в историческо, археологическо, филологическо, така и в ботаническо, геологическо и физическо отношение. На Института му предстои, както вече се вижда, изключително плодотворна работа“[36].  Първите успехи в работата на Института са дали възможност на Рьорих да видят и разработят перспективата на неговото развитие. „Станцията (Институтът „Урусвати“. – Л. Ш.) трябва да се развие в град на Знанието – отбелязва Е. И. Рьорих. – Ние искаме в този град да дадем синтез на научните постижения. Затова всички отрасли на науката трябва да бъдат впоследствие представени в него. И тъй като източникът на знанието е целият Космос, то участниците в научната станция трябва да принадлежат на целия свят, т.е. на всички националности; и както Космосът е неделим в своите функции, така и учените от целия свят трябва да бъдат неделими в своите постижения, с други думи, обединени в най-тясно сътрудничество. Мястото на станцията е избрано съвършено съзнателно и обмислено, защото Хималаите предоставят неизброими възможности във всяко едно отношение. Вниманието на научния свят сега е обърнато към тези височини. Изучаването на новите космически лъчи, даващи на човечеството нови най-ценни енергии, е възможно само на височините, защото всичко тънко и най-ценно е в по-чистите слоеве на атмосферата“[37].  Било е замислено грандиозно дело – град на Знанието, който е трябвало да стане катализатор в световен мащаб на новата наука на космическото мислене. И още: „Основаването на град на синтетичното знание е велико световно дело, затова ние можем да изискваме съдействие, а не да молим. Не за себе си работим, а за човечеството. Та нали всеки е готов да вложи своите най-добри усилия за общото благо, нека и другите разберат този чист устрем и се запалят с идеята за движение напред на човечеството по пътя към синтетичното знание“[38].

Но на замисленото не е било съдено да се сбъдне. Историческите събития са се стекли така, че не само не е възникнал така желаният за науката град на Знанието, но и неговият първи плод, Институтът за Хималайски изследвания, е бил лишен от възможността за по-нататъшно развитие.

В началото на 30-те години на миналия век започва световна икономическа криза. Организациите, които са финансирали „Урусвати“, не са могли занапред да правят това. „Изведнъж се разразиха американските финансови кризи – с горчивина пише Н. К. Рьорих. – Зашумя европейското смущение. Секнаха средствата. Само с [продажбата на] картини няма да може да се издържа цяло научно учреждение. Давахме всичко, което можем, а повече няма откъде и да вземем. Същевременно общият интерес към Хималаите все повече нараства. От всички краища на света тук ежегодно се насочват експедиции. Новите разкопки разкриват най-древните култури на Индия. В старите манастири на Тибет се откриват най-ценни ръкописи и фрески. Аюрведа отново придобива своето предишно значение и най-сериозните специалисти отново се устремяват към тези древни наследства […] Всичко има, а пари няма“[39].

След това започва Втората световна война и се прекъсват връзките, които интелектуално са подхранвали дейността на Института. „Първо се оказахме отрязани от Виена – отбелязва Николай Константинович, – след това от Прага. Отсече се Варшава […] Постепенно станаха трудни връзките с Прибалтика. Швеция, Дания, Норвегия изчезнаха от кореспонденцията. Замълча Брюж. Замълчаха Белград, Загреб, Италия. Секна Париж. Америка се оказа зад девет земи в десета и писмата, ако въобще достигаха, плаваха през обиколни морета и дълго гостуваха в цензурата. Ето и в Португалия вече не може да се пише. Няма отговор от Рига на телеграмата ни. Далечният изток млъкна […] Швейцария се оказа вече омагьосана страна. Навсякъде не може. И в Родината е невъзможно да се пише, а оттам бяха отправили запитване относно лекарствени растения. Кой знае какви писма са пропаднали. Кой е жив, а кой вече се е преселил в по-добрия свят?“[40]

     Това състояние на откъснатост от света той нарекъл остров. Институтът, чиято дейност е била програмирана въз основа на връзки с целия свят, естествено не е могъл да продължи да работи, даже ако е имало средства. Наложила се е консервация. Колекциите били прибрани в сандъци, лабораторното оборудване било демонтирано, жилищните помещения, в които са отсядали гостуващите учени, били закрити. Успешно работилият Институт сякаш престава да съществува. След няколко години свършва войната. След кървавата конфронтация между индуси и мюсюлмани Индия получава независимост. В 1947 година почива Николай Константинович, в 1955 си отива от този свят Елена Ивановна. В 1957 година Юрий Николаевич заминава за Съветския съюз и там той неочаквано почива през 1960 година. Остава само Святослав Николаевич.

Аз се запознах с него през 1968 година, когато пристигнах в Индия с делегацията на първите лауреати на премията Джавахарлал Неру. А през 1972 година Святослав Николаевич ме покани в дома на Рьорих в Кулу. И тогава за пръв път видях Хималаите, древната долина Кулу и дома на семейство Рьорих, разположен на горист склон над старинното селище Нагар. В един от дните, когато тъмни дъждоносни облаци обгърнаха долината и закриха блестящата красота на Хималаите, Святослав Николаевич ми предложи да отидем в Института „Урусвати“, който беше разположен в кедровата горичка малко по-нагоре по склона. По тясна пътечка ние се изкачихме на уютна площадка, обрасла с яркозелена трева. Тук сред дърветата се намираха двете здания на Института за Хималайски изследвания. На едно от тях още беше запазена табелата – „Урусвати“.

– Целият този склон и горичката – Святослав Николаевич показа с ръка около себе си – принадлежат на Института. Двадесет акра земя, която моят баща, Николай Константинович, даде за тази цел. Ето в този дом – той посочи двуетажната сграда – работеха и живееха чуждестранните и индийските сътрудници. А по-нататък е сградата на лабораторията.

Малко встрани, надолу по склона, се виждаха натрупани камъни, които очевидно са служили за фундамент на някаква постройка. Оказа се, че там е била къщата, в която са живели тибетските лами, помагали на Юрий Николаевич Рьорих в неговите исторически и лингвистични изследвания.

Започнахме да разглеждаме зданията. Стъпките ни отекваха в празните помещения, стаите следваха една след друга. В едно от помещенията ние се спряхме пред вратата. На нея висеше масивен катинар. Ръждясалият му механизъм дълго не се поддаваше на ключа. Най-накрая със скърцане се отвори и ние се оказахме в голяма стая. Светлината едва проникваше през процепите на плътно затворените капаци на прозорците. Когато очите свикнаха с полумрака, видях навсякъде из стаята сандъци. Те бяха много, наредени един върху друг и покрити с дебел слой прах. До стените стояха остъклени шкафове.
– Нашите колекции – кратко каза Святослав Николаевич.

Тук се съхраняваха колекции, частично останали от Централноазиатската експедиция, и колекции, събрани от хималайските експедиции на сътрудници на Института. Пред мен се намираше уникален, изключително богат материал, до който няколко десетилетия не се бе докосвала ръка на учен. В остъклените шкафове и чекмеджета се намираха ценни колекции – етнографска, археологическа и други. Орнитологическата колекция наброяваше около 400 вида птици, някои от тях вече изчезнали. Ботаническата колекция даваше пълна представа за флората на долината Кулу. Геологическата съдържаше не малко редки минерали. Тук също се пазеха зоологическата, фармакологичната и палеонтоложката колекция.

Влязохме в следващото помещение, по стените на което бяха наредени стелажи с книги. Библиотеката наброяваше повече от четири хиляди тома, сред които имаше не малко редки издания. В другото здание се оказа оборудването на биохимическата и физическата лаборатория. Книгите отдавна вече не бяха снемани от рафтовете, лабораторното оборудване не се използваше…  Въпреки това, всичко, което ми показа Святослав Николаевич, не създаваше тягостно впечатление за запустение и упадък. Сякаш хората съвсем неотдавна бяха напуснали тези стени, откъснати неочаквано и внезапно от интересната работа поради някакви независещи от тях обстоятелства. Успели са само да опаковат колекциите и да заключат с катинар вратите на библиотеката и лабораториите…

– Ето какво е „Урусвати“ сега. – Святослав Николаевич печално наклони глава. – Но нали съветски учени могат да работят тук?! – и очите му се усмихнаха. – За това неведнъж са говорили и баща ми, и брат ми. Защо съветските и индийските учени да не поработят тук заедно? Всичко това – той обгърна с поглед всичко наоколо – може да бъде на тяхно разположение. Руснаци започнаха, руснаци трябва и да продължат…
   И тази тема – „руснаци започнаха, руснаци трябва и да продължат“ – звуча тогава през целия ден в нашите беседи.

– Вие трябва да знаете – казваше Святослав Николаевич, – че този Институт е не просто поредното научно учреждение. В него е заложено бъдещето на науката. Тогава, по време на войната, и по-късно, съдбата на Института беше сложна и прекъснаха изследванията и научната методология, заложена в него. Заложена не от нас, от четиримата Рьорих, а от нашия Учител, който създаде Жива Етика и чиито планове ние изпълнявахме. Знаете ли, всичко бе замислено много интересно и още по-интересно се изпълняваше. Във всички действия, в които участвахме, се съдържаше не само бъдещето на новата наука, но и бъдещето на еволюцията на човечеството, неговото преобразяване, неговите нови форми на съществуване.

Все по-често и по-често в нашите разговори звучеше: Нова епоха, ново космическо мислене, нова наука. А след няколко дена Святослав Николаевич ме помоли да предам негово предложение до Академията на науките на СССР. Той искаше група съветски учени да се отправи в Кулу и да реши проблема за сътрудничеството с Индия в Института за Хималайски изследвания. Аз се съгласих и след завръщането си в Москва предадох всичко това на тези, от които зависеше изпълнението на молбата на Святослав Николаевич. Но учените не проявиха особен интерес към това, обстоятелствата се променяха, трудностите около замисленото растяха. Тогава, през осемдесетте години, въпреки положените усилия, нищо не можа да се реши. Но това не означаваше, че предложението на Святослав Николаевич Рьорих няма бъдеще. Оттогава минаха немалко години, изчезна СССР, на негово място се появиха отделни държави, Святослав Николаевич предаде на Русия наследството на своите родители.  В Москва бе създаден Център-Музей „Н. К. Рьорих“. В Индия, в Кулу, бе учреден Международен мемориален тръст „Рьорих“, в който влязоха представители на централното правителство на страната и на правителството на щата Химачал Прадеш. В Съвета на попечителите на Тръста бяха включени сътрудници на Посолството на Русия и руски учени. Правителството на Индия и на щата финансираха много неща в имението на семейство Рьорих, което само по себе си толкова се отличаваше от отношението на руското правителство към Центъра-Музей „Н. К. Рьорих“ в Москва. Музеят оживя и до този момент работи само благодарение на пожертвуванията на самите граждани на Русия.

    През 1993 година почина Святослав Николаевич Рьорих, последният от Великото семейство Рьорих. След неговата смърт няколко пъти бях в Кулу, посещавайки Индия в качеството на член на Съвета на попечителите на Международния мемориален тръст „Рьорих“. И всеки път откривах нещо ново – Музея на Хималайското народно изкуство в едно от зданията на „Урусвати“, нови здания за художествени изложби и научни симпозиуми, открит театър на склона на хълма, където се намира Институтът. Особено интересно бе за мен последното ми посещение в състава на делегацията на Международния Център „Рьорих“, която бе поканена от правителството на щата Карнатака за участие в честването на стогодишния юбилей на Святослав Николаевич Рьорих. С нас в Кулу бяха представители на Руската академия на естествените науки заедно с нейния вицепрезидент Г. Н. Фурсей. Нас всички ни интересуваше преди всичко проблемът за възраждането на „Урусвати“, уникалния Институт на новата наука. Работите, които се извършваха в имението на семейство Рьорих в Кулу, като че ли не засягаха все още този важен проблем, макар да беше вече в ход ремонтът на зданието на лабораторията. Но едва ли може да бъде обвинявана Индия за това. След като обсъдихме в Кулу редица въпроси, свързани с възраждането на „Урусвати“, ние предприехме някои стъпки в тази насока. Обединеният Научен Център по проблемите на Космическото Мислене (ОНЦ КМ), създаден на базата на Международния Център „Рьорих“, беше информиран за намеренията по отношение на „Урусвати“ и неговото ръководство счете за необходимо не само да инициира процеса на възраждане на Института, но и да вземе участие в него.
   На заседанието на Съвета на попечителите на Международния мемориален тръст „Рьорих“ (ММТР) през пролетта на 2005 година бе представен проект на Протокол за съвместните намерения на Международния Център „Рьорих“ и ММТР. Въпросът за възраждането на Института „Урусвати“ намери важно място в него.

    Проектът бе обсъден и принципиално одобрен.

    Възраждането на Института за Хималайски изследвания „Урусвати“ е решено да се осъществява по две направления: мемориално-музейно и научноизследователско, което трябва да се реализира със съвместните усилия на индийските и руските учени. Бе предложено да се разработят конкретни програми, като развитие на Протокола за съвместните намерения на Международния Център „Рьорих“ и ММТР.

    Като цяло е необходимо да се отбележи, че приемането на важни положителни решения за развитието на Музея-имение на семейство Рьорих в Нагар е постигнато благодарение на вниманието от страна на правителството на щата Химачал Прадеш и лично на неговия главен министър, а също така благодарение на подкрепата от страна на Посолството на Руската Федерация в Индия и лично на посланика В. И. Трубников.

1.Аум, 440.
2.Письма Елены Рерих. В 2 т. Рига. 1940. Т.1, с. 394.
3.Братство, 528.
4.Аум, 309.
5.Пак там, 61.
6.Братство, 425.
7.Пак там, 526.
8.Беспредельность, 75.
9.Братство, 459.
10.Письма Елены Рерих. В 2 т. Рига, 1940. Т. 2, с. 219.
11.Агни Йога, 56.
12.Мир Огненный. Ч. ІІІ, 161.
13.Письма Елены Рерих. В 2 т. Рига, 1940. Т. 1, с. 360.
14.Братство, 418.
15.Аум, 309.
16.Мир Огненный. Ч. І, 459.
17.Беспредельность, 145.
18.Письма Елены Рерих. В 2 т. Рига, 1940. Т. 1, с. 21.
19.Беспредельность, 584.
20.Письма Елены Рерих. В 2 т. Рига, 1940. Т. 1, с. 343.
21.Братство, 365.
22.Мир Огненный. Ч. І, 646.
23.Братство, 341.
24.Агни Йога, 80.
25.Письма Елены Рерих. В 2 т. Рига, 1940. Т. 2, с. 31.
26.Рерих, Н. К. Урусвати. Москва, 1993. с. 24.
27.Пак там, с. 58.
28.Пак там, 3–4.
29.Пак там, с. 64.
30.Пак там, 57–58.
31.Пак там, с. 36.
32.Пак там, с. 59.
33.Пак там, с. 74.
34.Пак там.
35.Пак там, с. 75.
36.Цит. по: Рерих, Н. К. Урусвати, с. 71.
37.Письма Елены Рерих. В 2 т. Минск, 1992. Т. 1, с. 60.
38.Пак там, с. 61.
39.Рерих, Н. К. Урусвати, с. 77.
40.Пак там, с. 78.