Святослав Рьорих. „Бдение над красотата“. Интервю на Иван Балабанов за в. Литературен фронт, 1981 година

Детайли

Категория: Публикации от и за Рьорих в българската периодика от 70-те и 80-те години на ХХ век

Святослав Рьорих. Бдение над красотата. Интервю на Иван Балабанов. //

 в. „Литературен фронт“, бр. 22, 28 май 1981 г.

Бдение над красотата

„В этот большой для Болгарии

год я шлю Болгарскому народу

мой самый сердечный привет

и пожелание дальнейших высоких достижений.“

София, 20. 5. 81

Святослав Рерих

„В тази изключително важна за България година

изпращам на Българския народ най-сърдечния си поздрав

и пожелание за по-нататъшни високи постижения“

София, 20.5.81

Святослав Рьорих

Святослав Николаевич Рьорих вече осем десетилетия следва своя път в живота и изкуството и както сам твърди, пред него е безкрайната равнина, която го убеждава, че все още малко знае, малко е постигнал, че е нужен труд и жажда за живот и творчество, за да стигне до някаква височина, макар и не хималайска...

Баща му в него и сега е жив, но преди всичко като завет и критерий за всестранно развита личност. Могъщата сянка на Николай Константинович не го подтиска, а непрекъснато изисква от него идеи и дела в името на красотата и разбирателството между хората. Днес Святослав Николаевич рисува своята страстна подкрепа на красотата и хармонията, пътува по света, намесва се със своя позиция в хуманитарните движения на нашето време. Човек – това е отношение към живота, което трябва да се изяви по най-добър начин. Художникът Святослав Рьорих рисува не „калта по пътя“, а красотата на посоката, която е избрал. Неговият реализъм не просто изобразява, а извисява и окуражава духа на хората с добра воля. Той е творец с изящна чувствителност към красивото и възвишеното, към доброто и разумното. Живее и работи в Бангалор, но не съзерцателно откъснат от света, а изцяло ангажиран с неговите радости, вълнения и тревоги, с неспокойния му ландшафт.

Сега Святослав Рьорих за втори път е в България, участвува в тържествата по случай най-българския духовен празник, среща се художници и други изтъкнати представители на културата ни, доопознава родината ни. Той е преди всичко чист човек и всичко у него издава това. Особено очите му – проницателно силни и доверчиво меки.

– Святослав Николаевич, как се чувства един руснак в Индия, който трябва да продължи великото дело на своя баща?

– Още от най-ранната ми възраст моите родители възпитаваха у мен интерес към Индия, към нейните хора, към културните ценности на тази древна и мъдра страна, която е забележителна пазителка на богато философско наследство. През 1919 – 1920 година за първи път се запознах в Англия с Рабиндранат Тагор и неговото семейство. Този контакт стана могъщо продължение на моста ми към Индия. А и баща ми още тогава се стремеше да я посети на всяка цена. Цялото ми семейство изпитваше непреодолимо влечение към нея. Моят брат е един от най-известните изтоковеди. И така през 1923 година за нас Индия беше вече едно познато поприще и поле за дейност на семейство Рьорих. Оттогава аз съм напълно слят с живота на тази страна, в която живея от 1936 година.

Обичам я, защото преди всичко отлично я познавам. Пътувах из целия свят, но винаги се завръщах в Индия. Пътешествията ме накараха още повече да я обикна. Този народ е изключително талантлив. От хилядолетия у него има влечение към красотата.

– Ако днес беше жив Николай Рьорих, каква според вас щеше да бъде главната тема на художествените му вълнения? Какво щеше да рисува той?

– Във всяка своя картина Николай Константинович беше мислител, философ, борез за мир и хуманизъм, който зове човечеството към прекрасното. Баща ми бе дълбоко убеден, че изкуството трябва да създава празници, да носи радост на хората. Той следваше свой път, преодоляваше болки, драми, много трудности, но вървеше напред. Наричаше препятствията благословени, защото с тях израства творческият дух на човека. Николай Рьорих, ако беше жив в днешния тревожен свят, щеше да продължи да се противопоставя на злото, на всичко, което разделя човека и застрашава мира на земята. Той беше майстор на словото и нямаше да изостави своето оръжие, за да защити най-голямата ценност – човека. Вярваше, че всеки човек може да влияе на съдбата на света. Обожаваше хората с вътрешна творческа енергия.

– Кратък е човешкият живот. Но звездните мигове в този живот творецът сам си създава. Струва си да се посветиш на добруването на красотата, коята всъщност е „светлината на света“, нали?

– Да. Кратък е животът, но вечно е изкуството. Красотата променя света. А истинското щастие е в красотата, която създаваме и съхраняваме. Пътят към красотата е път към най-хуманитарното развитие на човечеството. Красотата – това е реалността на човешките постижения.

– Какви са вашите идеи за съвременното изкуство, на които винаги ще останете верен, които са „кръвта“ на творческото ви кредо?

– Аз не вярвам в показа на грозното. Него и без това го има в живота ни, не можем да му избягаме...Защо трябва да го навираме в очите на хората? Активна и позитивна сила в живота ни е само красотата. Моето послание към хората е само онова, което ме радва и изпълва с надежда за утрешния ден. Да показваме красотата – това също е начин на борба срещу злото и грозното. Но има красота реална и измамна. Как да ги отличим? В природата има естествено влечение към красивото. Това е реална, хармонична красота.В живота тази красота е слята с вътрешното „аз“ на твореца. Има и сурогати на красотата, нейни заместители и то измамни. В тях няма спонтанност на вдъхновението.

Забелязвам върху един от бележниците на Святослав Николаевич непретенциозна малка къщичка от картон, изрисувана с цветовете на детската радост и въображение.

– Толкова се зарадвах, че ми я подари едно съвсем малко българско дете. И направи това съвсем спонтанно. Тази негова творческа къщичка е съвършен дар на чувството. Детето ми даде най-хубавото, което в момента имаше. Ние, възрастните, не винаги сме такива...

– Има ли пророчество във вашите картини, което да продължава линията на „Вестоносецът“ на Николай Рьорих?

– Аз се стремя към такова продължение на неговото творчество. Художникът винаги предсказва нещо, мечтае за нещо в своите картини. Всеки творец има законороденото право на творчество. Целият свят е съединен в едно цяло чрез милионите вибрации, които обединяват нашето съзнание. Как мъдро го е казъл един велик българин. „Времето е в нас и ние сме във времето...“. Пророк на това човешко съзнание е творецът.

– В какво според вас е творческото щастие на художника?

– Може ли да запитаме птицата, която пее, защо пее...?Човек е щастлив, когато има възможност да изрази това, което мисли, да изрази себе си по най-добрия начин. Художникът е щастлив тогава, когато идват миговете на прекрасните идеи, които го разтърсват вътрешно и чак след това започва властта на хармонията. Естествено е хората да се стремят към щастието, те имат нужда от него. Но всеки човек го очаква и изживява по своему. Рецепти за щастие няма. И слава богу, че е така...

– Кога един художник побеждава, Святослав Николаевич?

– Големият художник винаги търси новото, което досега му се е изплъзвало и е било непостигнато от него. Когато той има чувството, че е победил, че е достигнал нещо много голямо, това всъщност е неговият край. Тайната на непостигнатото движи света напред. Краят на тази тайна е краят на нашето човешко битие.

– Коя е вашата последна, незавършена все още картина и какво е нейното послание към хората и света днес?

– Аз винаги рисувам едновременно няколко неща. Но ще ви кажа, че една от незавършените ми творби се нарича „Моите цветя“. Тя е израз на нашето гостоприемство, на добрата ни воля, на обожанието ни към цветята в жестоката тропическа природа на Индия.

– Щяхте ли да се чувствате по-беден духовно, ако до вас не беше съпругата ви Девика Рани – видна актриса на Индия и Азия и, както казват – верен съмишленик на вдъхновението в дома ви?

– Тя е критична към мен, строга и безкомпромисна. Моята близост с Девика ме обогатява, внася хармония в душевния ми строй.

– Коя е причината да бъдете за втори път в България, да се чувствувате добре тук, у нас, както по всичко личи?

– Откакто за първи път преди години посетих България, аз непрекъснато се срещам в Индия със стари и нови български приятели. Радвам се, като виждам там как вашата страна израства с всеки нов ден, как тя става все по-важен културен център със своя световна притегателна сила. Хуманизмът на българите, тяхната душевна нежност и благородство, отношението им културните ценности – всичко това дълбоко ме респектира. Хиляда и триста годишна България, с нейната драматична история и прекрасно настояще, ми е близка и скъпа, аз просто я обичам. Вече няколко пъти се срещам с госпожа Людмила Живкова и съм възхитен от нейното неуморно, талантливо и благородно дело в името на по-доброто разбирателство между народите, в името на красотата днес. Видях последните живописни творби на Дечко Узунов. Те искрят от жизненост и красота. Той е преди всичко голям артист на духа.

– Ще нарисувате ли някога тази ваша любов към България? И с какви цветове бихте направили това? Според Николай Константинович Рьорих „всичко сиво, черно, мрачно или мъгливо вече достатъчно е затъмнявало човешкото съзнание. Всеки трябва отново да помисли за ярките, блестящи отенъци, които винаги бележат епохата на възраждане“.

– Любовта си към България аз не просто ще отразя, а дълбоко ще съпреживея и осмисля. Искам да нарисувам портрети, в които да покажа духовния облик на българина. А в пейзажите да съхраня насладата си от зеленината, от цветята, от топлината и уюта на българската атмосфера. С какви багри, питате вие?

С цветовете на радостта и на мира! Моите картини са бдение над радостта.

ИВАН БАЛАБАНОВ