Евтимий Търновски – слава и гордост на своята епоха, Паметно тържество в старопрестолния град. Статия на Мария Колева във в. Народна Култура, 1978 година

Детайли

Категория: Публикации от и за Рьорих в българската периодика от 70-те и 80-те години на ХХ век

Евтимий Търновски – слава и гордост на своята епоха, Паметно тържество в старопрестолния град. Статия на Мария Колева // в. „Народна култура“, бр. 19, 12 май 1978 година.

Евтимий Търновски – слава и гордост на своята епоха

Паметно тържество в старопрестолния град

8 май 1978 година. Светъл спомен ще остави този ден в сърцата и съзнанието на стотици трудещи се, студенти, ученици и преподаватели от Велико Търново, събрали се на историческия хълм Света гора, за да отдадат почит към крупното културно и родолюбиво дело на големия български книжовник и патриот Патриарх Евтимий. На този хълм, където преди шест века огнището на прочутата Търновска книжовна школа е разпръсквало светлина и знание, днес се издига монументален и емоционално силно въздействащ паметник на човека, който остана навеки в нашата история като от гордите символи на българския дух и култура.

Вълнуващо слово при откриването на паметника на Патриарх Евтимий произнесе др. Людмила Живкова, председател на Комитета за култура.

Паметникът е създаден от скулптура Борис Гондов и архитекта Димитър Кръстев. Той е едно сполучливо художествено архитектурно решение, което въплъщава силно и вярно непреходната стойност и безсмъртието на историческото дело на тази изключителна по своя талант и изява личност.

След откриването на паметника в аулата на Великотърновския университет „Кирил и Методий“ се състоя тържествено събрание по случай 650-годишнината от рождението на Патриарх Евтимий, организирано от Комитета за култура, БАН, Софийски университет „Климент Охридски“ и Великотърновски университет „Кирил и Методий“. 

[...] 

СВЯТОСЛАВ РЬОРИХ – ПОЧЕТЕН ДОКТОР НА ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ

Същия ден в аулата на университета се състоя и тържествена церемония по случай удостояването на големия художник и изследовател доктор Святослав Рьорих с титлата „Почетен доктор на Великотърновския университет“ за заслуги в укрепването на културните връзки на България с руската и индийската култура. На церемонията присъствуваха председателят на Комитета за култура Людмила Живкова, първият секретар на ОК на БКП Никола Василев, временно управляващият посолството на Индия в София Прадил Кумар Синг, партийни и държавни ръководители на окръга, културни дейци и журналисти.

Откривайки церемонията, ректорът на университета проф. д-р Димитър Филипов обяви решението на Академичния съвет за присъждането на доктор Святослав Рьорих на почетната научна титла, както и на почетния знак на университета, след което доц. Никола Хаджитанев представи Святослав Рьорих. Той говори за неговото израстване като художник, за универсалността на неговите качества и възможности.

След удостояването си доктор Святослав Рьорих произнесе академично слово. В него той изтъкна, че „нашата величава задача е да станем по-добри и съвършени хора. В наши ръце е да станем по-пълноценни личности. Пътят към тази цел е всеки от нас да изпълнява днес работата си по-добре от вчера – макар и само частица повече. И това се отнася за всеки вид труд“.

Веднага след церемонията др. Людмила Живкова и Святослав Рьорих се разписаха в почетната книга на университета.

С указ на Държавния съвет на НРБ Святослав Рьорих бе удостоен с орден „Кирил и Методий“ – І степен, във връзка с посещението му в България и за неговите заслуги за укрепване на културните връзки на НРБ с Индия и руската култура. Високото отличие му бе връчено от др. Людмила Живкова в правителствената резиденция „Арбанаси“. На Святослав Рьорих и съпругата му, видната индийска актриса Девика Рани Рьорих бе връчен и юбилейният медал „100 години от освобождението на България от османско иго“.

Помолих Святослав Рьорих за кратко изявление след връчването на наградите. „Щастлив съм – каза той, – че посетих България. Сърдечно благодаря за отличията. Тук срещнах хора със забележителен кръгозор, целта на които е да се разкраси животът. Специално искам да отбележа това като достойнство на уважавания председател на Комитета за култура Людмила Живкова. Мога искрено да заявя, че в България не се чувствувах гостенин. Искам също така специално да поздравя читателите на в. „Народна култура“.

[...]

Мария Колева

Святослав Рьорих. „Изкуството възпитава“. Разговор на Светла Лефтерова със Святослав Рьорих за в. Народна Култура, 1978 година

Детайли

Категория: Публикации от и за Рьорих в българската периодика от 70-те и 80-те години на ХХ век

Святослав Рьорих. Изкуството възпитава. Разговор на Светла Лефтерова //

в. „Народна култура“, бр. 15, 14 април 1978 година.

Разговор със Светослав Рьорих:

ИЗКУСТВОТО ВЪЗПИТАВА

Миналата седмица в София бе открита изложба на Святослав Рьорих. Син на големия руски художник, изследовател, общественик, мислител, писател, философ, поет, археолог и пътешественик Николай Рьорих, самият той е световноизвестен художник, учен в областта на ботаниката, зоологията, фармакологията, доктор по изкуствознание, с огромен принос в изучаването на древното изкуство на Азия, архитект, скулптор, пътешественик и изследовател.

 – Святослав Николаевич, вие сте навлязъл в изкуството още от необикновено ранна възраст. Съветските биографи на вашия баща сочат, че художествените занимания на неговия по-малък син – Святослав – започват още от четиригодишна възраст. На какво се дължи тази ранна ваша изява?

 – Действително още от ранно детство, откакто се помня, аз или рисувах, или правех някаква скулптурка. Изкуството беше част от живота на нашето семейство. Може би моят съзнателен живот започна именно около четиригодишна възраст. Тогава се определиха някои мои интереси. Майка ми Елена Ивановна и баща ми много следяха от какво се интересуваме – и аз, и моят брат Юрий Николаевич. Винаги наблюдаваха нашите интереси и се стремяха да ни дадат ..... това, което ни привличаше. Аз винаги съм обичал природата и естествената история, Юрий Николаевич обичаше историята и още от най-ранни години го привличаше Централна Азия. По-късно той стана, както знаете, един от най-големите тибетолози. А мен ме привличаха ботаниката, зоологията, ентомологията и моята майка ме обкръжаваше именно с всичко това, което ме интересуваше. Ние имахме прекрасни колекции от всякакви екзотични пеперуди, птици, от скъпоценни и полускъпоценни камъни. Те бяха винаги пред нашите очи и този непосредствен контакт с красотата на природата беше за нас от голямо възпитателно значение.

Освен това моят баща имаше много голяма колекция от картини на старите холандски и фламандски майстори и това също, разбира се, много ни влияеше. Тези прекрасни картини зараждаха у нас интерес към познание на изкуството. Ние се учехме да рисуваме, имахме свой малък домашен театър, за който сами правехме декорите и костюмите. Целият ни живот беше наситен именно поради това, че пред нас беше живият пример – кипящата дейност на Николай Константинович. Още тогава, в детството си, ние се срещахме с всички наши големи художници и дейци на изкуството, които гостуваха в дома ни.

От най-ранна възраст аз слушах за различни философски учения, защото и баща ми, и майка ми изучаваха тези учения. Това разширяваше нашите хоризонти. В детството си аз четях книги по индийска философия – към 1910 г. вече бяха преведени много такива книги на руски език. И ние ги изучавахме, те бяха наши спътници в живота. Аз винаги съм мислил, че древната индийска мисъл е ненадмината от гледна точка на усвояване основите на живота. Ето „Бхагават гита“  – там има забележителни пасажи с абсолютно съвременни мисли, които в същото време ни дават най-кратък път за по-съвършено разбиране на живота.

Така че животът ни беше наситен с различни впечатления още от най-ранна възраст. А най-ранните години са най-важни във възпитанието на човека. Ето защо аз смятам, че трябва да обогатим младото поколение с различни впечатления. В училище децата трябва да виждат пред себе си и красиво изкуство, и красиви примери от природата така, че като се приближават към тях, да чувствуват: ето каква велика съкровищница е природата!

– Святослав Николаевич, вие сам винаги сте казвали, че наред с всичките ви други интереси и занимания винаги сте принадлежали на изкуството. От живописта не са могли да ви отклонят нито архитектурните ви занимания в Хамбургския и Харвардския университет, нито по-късно научната ви работа в „Урусвати“ (Хималайския институт) в Индия. Вие рисувате вече седемдесет години. Какво от огромното богатство създадено през този период е представено на изложбата ви в София?

 – Да аз никога не съм се разделял с моята работа в изкуството. При мен някак всичко вървеше заедно. На изложбата за съжаление най-ранните ми периоди не са представени. Първите ми картини, показани тук са от 1912 г.

Аз изключително много съм работил върху философски теми. На изложбата има някои мои картини с такива сюжети, от които ще можете да разберете моите мисли, разсъждения, усещания. Тук са показани някои мои картини, на които държа особено много – „Ние сами строим собствените си истории“, „Ти не трябва да видиш този пламък“ и особено триптихът „Накъде, човечество?“, „Разпънатото човечество“ и „Освобождение“, създаден в началото на Втората световна война. Тези картини изразяват моето разбиране за съвременния свят. Ето например триптиха, който смятам за свое крайъгълно произведение. Той изразява моя протест срещу войната, показва страданията на човечеството, градовете, обвити в пламъци, най-ниско падане и същевременно борба и над всичко това – в „Освобождение“ – се отделя една човешка фигура, която се издига и горе засиява, обкръжена от светлина. Това е освободеният човек.

– Святослав Николаевич, вашият баща е държал много на синтетичното възприемане на изкуството,за музикалнотозвучене на всеки цвят в картината. В своето есе „Святослав“ той пише за вашите картини: „в тях именно е изкована симфония и хармония“. Тази „музикалност“ на вашите творби той е ценял много. Какво е вашето мнение за синтетичното възприемане на живописта?

 – Когато Лайбниц посещавал Рембранд, великият художник му говорел, че всяко мазване на четката, всяко полагане на боите върху картината, всяка линия носи в себе си характера на човека, който я е нанесъл, т.е картината запечатва образа на самия човек. Колкото по-голям е бил този човек, колкото по-добър художник е бил, толкова повече и по-дълбоко тази картина ще съдържа всички негови преживявания и ще влияе на другите. Защото всяка картина е нещо живо – тя носи живота на своя автор, тя отразява неговите мисли. И ако ние можем да се „включим“ в нея, ще научим всичко това. Но за това трябва да разширяваме своите възприемателни способности.

 – Святослав Николаевич, вашето детство е преминало в Русия, ранната ви младост – в Америка, а близо от половин век насам живеете в Индия. Къде сте се чувствували най-близък на хората, най-добре?

 – Индия винаги ме е привличала – не само с красотата на своята природа и хора, с този уникален пояс на Хималаите, но и с мисленето си. Да, Индия винаги ме е привличала, но за мен всички страни на света са мой дом. И винаги съм бил щастлив да видя нови страни. Ето в България никога не бях идвал и съм много радостен, че дойдох. Това, което видях и почувствувах тук, ми е било винаги някак много близко. Защото тук народът е по-здрав – не само физически, но и духовно, поради по-близките му контакти с природата. На Запад тази близост на човека с природата вече си отива. А тук, както и в Съветския съюз, повече се е съхранил този основен контакт. Човек не трябва никога да се отдалечава от природата. Той е част от нея и да се отдели от природата означава смърт, сигурна смърт!

– Тогава? Какъв е пътят, който трябва да следва човечеството според вас?Как виждате вие бъдещето на нашата цивилизация?

– Нашата цивилизация трябва не да ни отдалечава, а да ни приближава към природата.За съжаление обаче сегашната цивилизация започна да отдалечава хората от истинския живот и природата започна да се отдръпва.

– Какво можем да направим срещу това?

– Нашата задача е да създадем по-съвършено човечество, да дадем на младото поколение колкото може повече истински богатства – и духовни, които биха могли действително да направят живота прекрасен. Животът не се заключва само в това да има повече материални блага. Разбира се, ние ще се стремим към повече удобства, но най-главното е да възпитаваме човека, който ще се разпорежда с всичко това. Човек трябва да умее да приема всичко това, което така щедро му дава и природата, и въобще, цялото обкръжение. А това е най-трудното. Ето защо такова възпитание на човека е най-важната задача.

Затова ние сме длъжни да помислим: от какво се състои по-съвършения човек, какви са неговите качества? И след като ясно си представим неговия образ, ние можем след това да се стремим към него и да създаваме условия за това сред младежта, защото ние трябва да градим това от самото начало. Платон казва, че от красивите образи ние ще стигнем до красиви мисли и от красивите мисли – до красив живот, т.е. именно обкръжавайки се с красота, у нас ще се зародят и красиви мисли. А от там хората ще преминат към по-красив живот.

Аз съм много щастлив, че тъкмо тук, в България, виждам стремеж към такова, от една страна, естетическо, а от друга – етическо възпитание. Това не е било възможно в нито едно антагонистично общество. Създаването на новото социалистическо общество беше необходимо, за да премахне отживелиците на старото. Тези отживелици са като бурените – пречат да израсне нещо прекрасно. Така че ето на тази нова нива сега може да израсне новият човек, който в себе си ще претворява тези по-прекрасни идеи. И аз мисля, че тук, в България, ще бъдат овладени правилни позиции за новия живот. Ето това е същността на „живата етика“, етиката на живота: ние трябва да създадем по-съвършено човечество. А съвършеното човечество може да се изгради чрез вътрешна култура.

– Святослав Николаевич, на милиони хора е известен призивът на вашия баща към човечеството: „От народа, чрез народа, за народа, за слава на новото прекрасно строителство. Мир чрез култура“. Какъв е вашият завет към съвременното човечество?

– Ние сме длъжни да се стремим към красота и съвършенство. Ако ние всеки ден се стремим към нещо по-съвършено, то това вече ще ни поведе по правилни пътища. Това ще привлече към нас тези сили, които също искат да се проявят, които търсят утвърждаване в живота. Но ние сме длъжни да се подготвим за това – то е в нашите ръце. Никой не може да ни го даде наготово! Нашата работа, нашият труд – това е най-голямата радост и щастие!

Разговора води

СВЕТЛА ЛЕФТЕРОВА

Святослав Рьорих. „Бдение над красотата“. Интервю на Иван Балабанов за в. Литературен фронт, 1981 година

Детайли

Категория: Публикации от и за Рьорих в българската периодика от 70-те и 80-те години на ХХ век

Святослав Рьорих. Бдение над красотата. Интервю на Иван Балабанов. //

 в. „Литературен фронт“, бр. 22, 28 май 1981 г.

Бдение над красотата

„В этот большой для Болгарии

год я шлю Болгарскому народу

мой самый сердечный привет

и пожелание дальнейших высоких достижений.“

София, 20. 5. 81

Святослав Рерих

„В тази изключително важна за България година

изпращам на Българския народ най-сърдечния си поздрав

и пожелание за по-нататъшни високи постижения“

София, 20.5.81

Святослав Рьорих

Святослав Николаевич Рьорих вече осем десетилетия следва своя път в живота и изкуството и както сам твърди, пред него е безкрайната равнина, която го убеждава, че все още малко знае, малко е постигнал, че е нужен труд и жажда за живот и творчество, за да стигне до някаква височина, макар и не хималайска...

Баща му в него и сега е жив, но преди всичко като завет и критерий за всестранно развита личност. Могъщата сянка на Николай Константинович не го подтиска, а непрекъснато изисква от него идеи и дела в името на красотата и разбирателството между хората. Днес Святослав Николаевич рисува своята страстна подкрепа на красотата и хармонията, пътува по света, намесва се със своя позиция в хуманитарните движения на нашето време. Човек – това е отношение към живота, което трябва да се изяви по най-добър начин. Художникът Святослав Рьорих рисува не „калта по пътя“, а красотата на посоката, която е избрал. Неговият реализъм не просто изобразява, а извисява и окуражава духа на хората с добра воля. Той е творец с изящна чувствителност към красивото и възвишеното, към доброто и разумното. Живее и работи в Бангалор, но не съзерцателно откъснат от света, а изцяло ангажиран с неговите радости, вълнения и тревоги, с неспокойния му ландшафт.

Сега Святослав Рьорих за втори път е в България, участвува в тържествата по случай най-българския духовен празник, среща се художници и други изтъкнати представители на културата ни, доопознава родината ни. Той е преди всичко чист човек и всичко у него издава това. Особено очите му – проницателно силни и доверчиво меки.

– Святослав Николаевич, как се чувства един руснак в Индия, който трябва да продължи великото дело на своя баща?

– Още от най-ранната ми възраст моите родители възпитаваха у мен интерес към Индия, към нейните хора, към културните ценности на тази древна и мъдра страна, която е забележителна пазителка на богато философско наследство. През 1919 – 1920 година за първи път се запознах в Англия с Рабиндранат Тагор и неговото семейство. Този контакт стана могъщо продължение на моста ми към Индия. А и баща ми още тогава се стремеше да я посети на всяка цена. Цялото ми семейство изпитваше непреодолимо влечение към нея. Моят брат е един от най-известните изтоковеди. И така през 1923 година за нас Индия беше вече едно познато поприще и поле за дейност на семейство Рьорих. Оттогава аз съм напълно слят с живота на тази страна, в която живея от 1936 година.

Обичам я, защото преди всичко отлично я познавам. Пътувах из целия свят, но винаги се завръщах в Индия. Пътешествията ме накараха още повече да я обикна. Този народ е изключително талантлив. От хилядолетия у него има влечение към красотата.

– Ако днес беше жив Николай Рьорих, каква според вас щеше да бъде главната тема на художествените му вълнения? Какво щеше да рисува той?

– Във всяка своя картина Николай Константинович беше мислител, философ, борез за мир и хуманизъм, който зове човечеството към прекрасното. Баща ми бе дълбоко убеден, че изкуството трябва да създава празници, да носи радост на хората. Той следваше свой път, преодоляваше болки, драми, много трудности, но вървеше напред. Наричаше препятствията благословени, защото с тях израства творческият дух на човека. Николай Рьорих, ако беше жив в днешния тревожен свят, щеше да продължи да се противопоставя на злото, на всичко, което разделя човека и застрашава мира на земята. Той беше майстор на словото и нямаше да изостави своето оръжие, за да защити най-голямата ценност – човека. Вярваше, че всеки човек може да влияе на съдбата на света. Обожаваше хората с вътрешна творческа енергия.

– Кратък е човешкият живот. Но звездните мигове в този живот творецът сам си създава. Струва си да се посветиш на добруването на красотата, коята всъщност е „светлината на света“, нали?

– Да. Кратък е животът, но вечно е изкуството. Красотата променя света. А истинското щастие е в красотата, която създаваме и съхраняваме. Пътят към красотата е път към най-хуманитарното развитие на човечеството. Красотата – това е реалността на човешките постижения.

– Какви са вашите идеи за съвременното изкуство, на които винаги ще останете верен, които са „кръвта“ на творческото ви кредо?

– Аз не вярвам в показа на грозното. Него и без това го има в живота ни, не можем да му избягаме...Защо трябва да го навираме в очите на хората? Активна и позитивна сила в живота ни е само красотата. Моето послание към хората е само онова, което ме радва и изпълва с надежда за утрешния ден. Да показваме красотата – това също е начин на борба срещу злото и грозното. Но има красота реална и измамна. Как да ги отличим? В природата има естествено влечение към красивото. Това е реална, хармонична красота.В живота тази красота е слята с вътрешното „аз“ на твореца. Има и сурогати на красотата, нейни заместители и то измамни. В тях няма спонтанност на вдъхновението.

Забелязвам върху един от бележниците на Святослав Николаевич непретенциозна малка къщичка от картон, изрисувана с цветовете на детската радост и въображение.

– Толкова се зарадвах, че ми я подари едно съвсем малко българско дете. И направи това съвсем спонтанно. Тази негова творческа къщичка е съвършен дар на чувството. Детето ми даде най-хубавото, което в момента имаше. Ние, възрастните, не винаги сме такива...

– Има ли пророчество във вашите картини, което да продължава линията на „Вестоносецът“ на Николай Рьорих?

– Аз се стремя към такова продължение на неговото творчество. Художникът винаги предсказва нещо, мечтае за нещо в своите картини. Всеки творец има законороденото право на творчество. Целият свят е съединен в едно цяло чрез милионите вибрации, които обединяват нашето съзнание. Как мъдро го е казъл един велик българин. „Времето е в нас и ние сме във времето...“. Пророк на това човешко съзнание е творецът.

– В какво според вас е творческото щастие на художника?

– Може ли да запитаме птицата, която пее, защо пее...?Човек е щастлив, когато има възможност да изрази това, което мисли, да изрази себе си по най-добрия начин. Художникът е щастлив тогава, когато идват миговете на прекрасните идеи, които го разтърсват вътрешно и чак след това започва властта на хармонията. Естествено е хората да се стремят към щастието, те имат нужда от него. Но всеки човек го очаква и изживява по своему. Рецепти за щастие няма. И слава богу, че е така...

– Кога един художник побеждава, Святослав Николаевич?

– Големият художник винаги търси новото, което досега му се е изплъзвало и е било непостигнато от него. Когато той има чувството, че е победил, че е достигнал нещо много голямо, това всъщност е неговият край. Тайната на непостигнатото движи света напред. Краят на тази тайна е краят на нашето човешко битие.

– Коя е вашата последна, незавършена все още картина и какво е нейното послание към хората и света днес?

– Аз винаги рисувам едновременно няколко неща. Но ще ви кажа, че една от незавършените ми творби се нарича „Моите цветя“. Тя е израз на нашето гостоприемство, на добрата ни воля, на обожанието ни към цветята в жестоката тропическа природа на Индия.

– Щяхте ли да се чувствате по-беден духовно, ако до вас не беше съпругата ви Девика Рани – видна актриса на Индия и Азия и, както казват – верен съмишленик на вдъхновението в дома ви?

– Тя е критична към мен, строга и безкомпромисна. Моята близост с Девика ме обогатява, внася хармония в душевния ми строй.

– Коя е причината да бъдете за втори път в България, да се чувствувате добре тук, у нас, както по всичко личи?

– Откакто за първи път преди години посетих България, аз непрекъснато се срещам в Индия със стари и нови български приятели. Радвам се, като виждам там как вашата страна израства с всеки нов ден, как тя става все по-важен културен център със своя световна притегателна сила. Хуманизмът на българите, тяхната душевна нежност и благородство, отношението им културните ценности – всичко това дълбоко ме респектира. Хиляда и триста годишна България, с нейната драматична история и прекрасно настояще, ми е близка и скъпа, аз просто я обичам. Вече няколко пъти се срещам с госпожа Людмила Живкова и съм възхитен от нейното неуморно, талантливо и благородно дело в името на по-доброто разбирателство между народите, в името на красотата днес. Видях последните живописни творби на Дечко Узунов. Те искрят от жизненост и красота. Той е преди всичко голям артист на духа.

– Ще нарисувате ли някога тази ваша любов към България? И с какви цветове бихте направили това? Според Николай Константинович Рьорих „всичко сиво, черно, мрачно или мъгливо вече достатъчно е затъмнявало човешкото съзнание. Всеки трябва отново да помисли за ярките, блестящи отенъци, които винаги бележат епохата на възраждане“.

– Любовта си към България аз не просто ще отразя, а дълбоко ще съпреживея и осмисля. Искам да нарисувам портрети, в които да покажа духовния облик на българина. А в пейзажите да съхраня насладата си от зеленината, от цветята, от топлината и уюта на българската атмосфера. С какви багри, питате вие?

С цветовете на радостта и на мира! Моите картини са бдение над радостта.

ИВАН БАЛАБАНОВ