• 1
  • 2
  • 3
Prev Next

Открито обръщение от участниците в извънредното общо събрание на Международния Център "Рьорих“

Открито обръщение от участниците в извънредното общо събрание на Международния Център "Рьорих“

Открито обръщение от участниците в извънредното общо събрание на Международната неправителствена организация „Международен Център Рьорих“ към Президента на Руската Федерация (РФ), Правителството на РФ, ръководството на Федералното събрание на РФ,...

Изложбата „Пактът Рьорих. История и съвременност“ в Хасково

Изложбата „Пактът Рьорих. История и съвременност“ в Хасково

На 20 октомври 2015 година в Хасково бе открита изложбата „Пактът Рьорих. История и съвременност“, посветена на 80-годишнината на Пакта Рьорих и 70-годишнината на ЮНЕСКО. Експозицията на Международния Център „Рьорих“...

Конференцията "80 години Пакт Рьорих" в МЦР бе проведена под патронажа на ЮНЕСКО

Конференцията "80 години Пакт Рьорих" в МЦР бе проведена под патронажа на ЮНЕСКО

В обществения Музей "Н. К. Рьорих" на Международния Център "Рьорих", под патронажа на ЮНЕСКО, от 8 до 11 октомври 2015 година се състоя Международната научно-обществена конференция "80 години Пакт Рьорих"....

Издания

    Значението на създаваната от него космическата ракета Циолковски осмисля така: „Моята ракета трябва да послужи на тази космическа философия [...] Така нареченият технически и научен прогрес е само едно приближаване към решаването на този основен въпрос. [...]“[11] В разговора си с Чижевски Циолковски споделя още: „Аз винаги съм писал за това, че проникването в Космоса е нужно на човечеството, за да «завоюва» околослънчевото пространство, а след това и по-далечното пространство. Общо взето, разбира се, това ще бъде «завоюване» за нефилософа и проникване в усвояването на Космоса и усвояване на материята за философа. Първото е ясно за всички, второто е понятно за малцина. В частност, аз немалко размишлявах по този въпрос и стигнах до извода, че самата природа изисква това изключително в познавателни цели, а не за да търсим извън Земята плодородни полета, хляб, месо, зеленчуци, плодове“.[12]
   Философът Циолковски никога не получава признание в Съветска Русия. За съдбата на човека, в когото като единно хармонично цяло се съчетават ученият и философът, Людмила Шапошникова пише така: „Държавата се заинтересувала от неговите дирижабли и ракети. Но главната част на неговите трудове е била отсечена и не са й обръщали внимание. Това са били философските му трудове, отразяващи космическия мироглед на новото мислене. От гледна точка на съветските идеолози, те са били идеологически непълноценни и даже вредни. Не са ги публикували и са се стараели да не говорят за тях. Била е осъществена насилствена вивисекция върху творчеството на великия руски учен. Жив са го разрязали на две части, отделяйки космическата ракета от космическото съзнание и неговата концепция. От материята на явлението са отсекли неговия дух“.[13]
   Ако кажем, че Циолковски споделя съдбата на инакомислещите в тоталитарната съветска държава, означава да кажем малко, и най-важното – да не уловим същността на случилото се. Русия в края на 19. – началото на 20. век е пространство и време на споменатата вече Духовна революция, в която се ражда ново космическо мислене и ново космическо светоусещане. Те се проявяват първо в изкуството и във философията на руския Сребърен век, а след това и в неочакваните открития на научната мисъл. Богатството на идеите, които вече в началото на 20. век са сформирани в сферата на космическото мислене и на които безспорно принадлежи бъдещето, читателят ще намери в статиите на Л. В. Шапошникова, включени в настоящия сборник. Тук е важно да обърнем внимание на това, че Духовната революция в Русия съвпада в определена степен със Социалната революция от 1917 година и „[т]огава започва това велико противостоене на двете революции, което води отначало до забавяне, а по-късно и до пълно затихване на Духовната революция“.[14] Константин Циолковски не просто принадлежи към „лагера“ на Духовната революция. Той е един от учените основоположници, наред с Владимир Вернадски, Александър Чижевски и Павел Флоренски, на новото космическо мислене. В трагичната и тежка съдба и на четиримата велики руски учени намира ярък израз споменатото по-горе противостоене на двете революции. На Владимир Вернадски – учен със световна слава, „гордост“ на съветската наука – през 30-те години на миналия век е забранено да напуска СССР и е наложена забрана върху публикацията на трудовете му. През 1937 година в Народния комисариат на вътрешните работи срещу него е заведено дело с тежко обвинение в заговор срещу съветската власт, но по волята на съдбата обвинението по-късно е свалено. Александър Чижевски на 21 години става доктор на науките, на 24 получава званието професор, а малко по-късно – в началото на 20-те години на миналия век, е подложен на истински гонения: от него искат да се откаже от научните си постижения в изследването на слънчевата активност и да се покае, като писмено се задължи да не извършва изследвания в тази област и да не се изказва публично. Чижевски не изпълнява нито едно от тези искания и прекарва изключително тежки години на затворничество в ГУЛАГ, като голяма част от научните му трудове са унищожени. Великият учен, философ и свещенослужител Павел Флоренски е осъден на заточение в ГУЛАГ и е разстрелян през 1937 година.
   Идеологическата борба на тоталитарната държава, не допускаща нищо друго освен философията на марксисткия диалектически материализъм, в своята същност, отбелязва Людмила Шапошникова, представлява извечната борба между Светлината и тъмнината, неизменно съпровождаща еволюционното развитие на човечеството през вековете. [15] Носителите на Знание, смята и Чижевски, винаги са срещали и срещат огромно противодействие. Той пише: „Животът на великите хора преминава не само в търсенето на законите на природата, но и в изнурителна, изтощаваща и безкрайна борба с противниците. Такъв живот обикновено е трагичен. [...] Ние обричаме гения на студ и глад, на непрестанна борба с измета на човешкото общество, кариеристите и завистниците... И наблюдаваме с интерес и увлечение тази дива борба, както римляните – кървавите боеве на гладиаторите с дивите животни. Ние в 20. век допускаме инквизиторски методи и изискваме от Галилей да се отрече. Осъждаме гения на затвор или го довеждаме до самоубийство“. [16] Чижевски не случайно споменава Галилей. Откритията и на великия италианец и на руските учени, творящи Духовната революция, влизат в противоречие с официално обявената за времето „истина“. В случая с Чижевски, неговите открития противоречат на установената от държавната идеология в Съветска Русия „истина“, съгласно която производствените отношения са източникът на историческия процес.       Естественонаучните изследвания на Чижевски го отвеждат до неочаквани изводи: историческият процес е част от общия природен процес на планетата и се подчинява на същите космически закони, на които се подчинява всичко в живата и нежива природа. Подобни изследвания, несъответстващи на идеологическите основи на властта, не е могло да бъдат простени.
    Новото космическо мислене се ражда в Русия в резултат на Духовната революция в тази страна. Авторът на сборника справедливо отбелязва – и с това не можем да не се съгласим, – че то е руско явление, притежаващо тенденция към глобализация. [17] На тази културно-историческа особеност тук обръщаме внимание, защото следва да се направи разграничение между новото космическо мислене, наричано още космизъм, и тези елементи, в които намира израз космическото съзнание на древността и които присъстват в една или друга степен в културата на всички народи. Те са свързани преди всичко с митологията и първия вид системно мислене на човека на планетата Земя – митологичното. „Независимо от пространството, в което тя е съществувала – пише Л. В. Шапошникова, – митологията е била пронизана от космологията и не си е представяла човека извън Космоса. Въз основа на всичко това ние можем да твърдим, че митологичното мислене е изначалното космическо съзнание. Човекът от първите векове на своето съществуване е усещал себе си като космически субект, имащ пряко отношение към Вселената и процесите, които протичат в нея. Още в най-ранния период той е знаел чрез митологията за другите светове и за Висшите Сили, действащи в безкрайното пространство, което го обкръжава. Той се е научил да строи домове, отчитайки космическите закономерности, започнал е да шие дрехи, нанасяйки върху тях космически знаци, и да се покланя на могъществото на силите, намиращи се над него, в надземното пространство. Там той е помещавал Космоса. Той е разглеждал Космоса не като мъртва пустота, а като жив, разумен и творящ. Най-ранното изкуство е носило сакрален характер и в него космическите сюжети са намерили ярък израз.“[18]
    Най-древното митологично мислене е било синтетично. Според Людмила Шапошникова „то е представлявало образна цялостност или синтез на различни знания, разпаднали се след това на отделни области на знанието и на различни способи на познанието“. [19] Религиозното мислене, появило се след митологичното, внася първата диференциация, задълбочена впоследствие от научното мислене, формирало се през 17. – 18. век в Европа. Именно тогава се формира и съответстващата на научното мислене материалистическа философия, която признава като единствен способ за познание на действителността емпиричната експериментална наука. По този начин метанаучният способ за познание е изваден за дълго време от системата на познанието, а самото познание е ограничено само до външната страна от съществуването на човека. [20]
   Двадесети век – чрез Русия и формиращото се в нея ново космическо мислене – отново се връща към синтеза на знанията и на способите на познанието, но вече на по-високо стъпало. Владимир Вернадски, Константин Циолковски, Александър Чижевски и Павел Флоренски са първите, които в пространството на традиционната наука поставят проблема за синтеза на науката и метанауката в рамките на нова система на познанието.[21] И четиримата смятат, че тази нова система на познанието трябва да включва не само науката, но и философията в най-широкия смисъл на тази дума, и религиозния опит, и изкуството. И научната област и извъннаучната област в своите постижения откриват истината, но докато науката се основава на експеримента, метанауката в по-голямата си част използва интуицията, вдъхновението, озарението.[22] Самата строго емпирична наука дължи огромна част от своите постижения на така наречените извъннаучни методи на познанието. Известен е изводът, който Вернадски прави в „Трудове по философия на естествознанието“: „Интуицията и вдъхновението – които са основата на най-великите научни открития, впоследствие базиращи се и вървящи по пътя на строгата логика – не се пораждат нито от научната, нито от логическата мисъл, не са свързани със словото и с понятието в своя генезис. В това основно явление и в историята на научната мисъл ние навлизаме в област от явления, все още необхваната от науката, но ние не само не можем да не се съобразяваме с нея, ние трябва да усилим към нея нашето научно внимание.“[23]
   Известно е развитието на събитията в Съветска Русия – потискането на свободната мисъл и задушаването на Духовната революция. Що се касае до западната научна мисъл, то в нейното пространство почти до края на 20. век не възниква въпросът за синтеза на научните и метанаучните способи на познанието. Някои западни учени, изследвайки задълбочено историята на науката, стигат до същите изводи относно значението на метанаучните способи на познанието в развитието на самата наука, които прави и техният предшественик Вернадски. Така например, през 1962 година американският физик и историк на науката Томас Кун в своето изследване „Структурата на научните революции“ заключава: научните революции – научните открития, новите научни теории – са резултат не на размисъл и интерпретация, а на „неочаквани и неструктурни събития“, които учените описват като „пелена, паднала от очите“, „озарение“ и които понякога настъпват по време на сън. „Нито в един обичайно приет смисъл – пише Кун – терминът „интерпретация“ не може да изрази такива проблясъци на интуицията, благодарение на които се ражда новата [научна] парадигма.“[24] За разлика от Вернадски обаче Кун смята, че въпросът за природата на тези явления „се налага да бъде оставен тук без разглеждане и, може би, завинаги.“[25] С други думи, след като установява изключително важната роля на метанаучните способи на познанието в развитието на научното знание, Кун отказва да ги включи в полето на научните изследвания и като следствие – не може да види бъдещето на науката именно във взаимодействието с метанауката. Този резултат е закономерен, като отчитаме, че ученият работи в рамките на традиционната теория на познанието. Според Кун епистемологичната гледна точка, на която се основава западната философия в продължение на три века, не функционира вече ефективно, но той не може да се откаже от нея, поради отсъствието на поне в някаква степен развита алтернатива.[26]  
   Не можем да не се съгласим с Людмила Шапошникова, когато тя отбелязва, че традиционната теория на познанието сдържа развитието на науката и не й дава възможност правилно да осмисли откриваните явления. Като следствие, в науката на 20. век, независимо от редица велики открития – отбелязва тя, – се проявяват определени кризисни тенденции, същността на които е в това, че съществуващата теория на научното познание не съответства на знанията, които новите научни открития ни носят.[27] С течение на времето тези кризисни тенденции се задълбочават и водят все по-често до разсъждения за края на науката. Така например, известният американски биолог Бентли Глас в беседа с Хорган – автор на книгата „Краят на науката“ – споделя:
    „Даже ако обществото хвърли всички свои ресурси за изследвания, науката все едно някога ще достигне точката на намаляване на възвръщаемостта. Защо? Защото науката работи; тя решава проблеми. В края на краищата, астрономите вече са изследвали най-отдалечените точки на Вселената; те не могат да видят какво има извън нейните предели – ако въобще там нещо има. Нещо повече, болшинството физици мислят, че раздробяването на материята до все по-малки и по-малки частици скоро ще се прекрати или вече се е прекратило – ако се погледне от практическа гледна точка. Даже ако физиците открият частици, скрити зад кварковете и електроните, тези знания няма да имат никаква роля или ще имат твърде малка роля за биолозите, които вече знаят, че по-голямата част от важните биологически процеси протича на молекулярно и на по-високо ниво.
– Тук е границата за биологията – пояснява Глас – и вие не можете да разчитате, че някога ще може да я преминете, и причината за това е проста – тя е в природата на състава на материята и енергията.
В биологията, смята Глас, най-великите революции са в миналото. [...]
– Ще има нови допълнения към структурата на знанията, но ние вече сме направили най-големите от възможните крачки напред. И въпросът е в това дали предстоят още някакви действително големи изменения в нашата концептуална Вселена.“[28] Подобни са възгледите и на изтъкнатия американски физик Лео Каданоф, на известния биохимик О.Рослер, на лауреата на Нобелова премия Иля Пригожин, разработил теорията на времето и хаососложността. Пригожин смята, че „науката – емпиричната, строгата наука, този тип наука, която решава нейните проблеми, прави света ясен и ни отвежда до някакви резултати, – е стигнала до своя край“.[29] Какво предстои оттук нататък, според тези учени – наши съвременници, които споделят тези възгледи? Прогнозите са две: според първата, науката ще бъде продължена от компютрите и създадения на тяхна основа изкуствен интелект; според втората, науката ще се сведе до техническо обслужване на потребностите на обществото, но няма да има никакви нови велики идеи в своите възгледи за природата.[30]