Рьорих и България

І. Първата половина на ХХ век

   Истински великите идеи са вдъхновение, пътеводител и смисъл в живота – независимо от изпитанията на времето. Такива са идеите и непреходните истини, които ни дава философското, художественото, научното и хуманистичното творчество на Николай и Елена Рьорих и техните синове Юрий и Святослав. Ето защо те намират дълбок отклик в цял свят. Това се отнася и за България, която поради своята история и култура особено проникновено разбира тяхното творчество и където идеите на семейство Рьорих са приети не само от съвременниците им, но и от поколенията след тях. Те стават кредо и вдъхновение за много талантливи българи, които изграждат нашата култура.

   Николай Рьорих става известен в България още с първите публикации на художествените му творби в Русия. По това време той вече е утвърден археолог и изследовател, помощник-директор на Музея на Императорското общество за поощряване на изкуството и същевременно помощник-редактор на художественото списание „Мир искусства“.
   Виждането на Николай Рьорих за водещата роля на културата в живота на личността и обществото, неговите идеи за преобразяващата сила на изкуството, способно да възвисява и облагородява човека, в първата половина на ХХ век намират горещи поддръжници в лицето на изтъкнати наши творци. Борис Георгиев, Васил Стоилов, Николай Райнов, Владимир Димитров-Майстора и много други ярки таланти споделят вижданията на Рьорих и намират вдъхновение за своите духовни търсения и израстване в творчеството на руския Майстор.
    Борис Георгиев е на 14 години, когато в края на 1902 година семейството му напуска България и емигрира в Русия. Първоначално те се установяват в Одеса, а през 1903 година в Санкт Петербург. Тук бъдещият художник се среща за пръв път с Николай Рьорих, който оценява таланта му и дава препоръка той да бъде приет в ръководеното от Рьорих Художествено училище към Императорското общество за поощряване на изкуството. Между учител и ученик се заражда дълбока духовна връзка, която през годините се развива в търсене на вечните истини за изкуството и живота.
   През 1923, вече в България, Борис Георгиев пише статия, озаглавена „Изкуството и живота“. В нея той казва за поезията на Рьорих следното:
   „ [...] Не е ли знаменателно появяването на това светло сияние в мрака на днешното изкуство, в понятията за което, като в никоя област царствуват най-голяма анархия и хаос? Той иде да ни покаже, че истинското изкуство не е само естетика и форма като самоцел, а наопаки, тя е само средство за израз на всички човешки скърби и радости, като синтез на една висша духовна красота, водеща към познанието на Космоса.
   Поразителни по простотата на своята форма, но преизпълнени с поезия на една много възвишена етика, тия стихове ни убеждават в правотата на една стара истина, че без велика душа няма велико произведение и че преди да бъдеш художник, трябва да бъдеш човек. […]“ [1]
   През 1926 Борис Георгиев се среща с Рабиндранат Тагор по време на посещението му в София и е поканен от него да посети Индия. На 11 декември 1931 година с параход от Триест Б. Георгиев заминава за Индия. На кораба той пътува заедно с Махатма Ганди и съпругата му. В Индия през 1932 година Борис Георгиев посещава в Хималаите своя учител Николай Рьорих. Макар и да не са се виждали дълги години, двамата споделят много общи идеали. Те са обединени в разбирането, че изкуството носи Светлина и е път за изграждане на братско единение между хората в името на бъдещето и Красотата.
   Възторжената си радост от срещата с Николай Рьорих Борис Георгиев описва в статия, публикувана във вестник „Литературен глас“, бр. 239 от 1934 година. В нея той пише: „Духовната ми връзка с [Рьорих] води началото си от преди 27 години, когато като юноша постъпих в ръководеното от него художествено училище в тогавашния Петроград на дружеството за поощрение на изкуствата. Тогава той беше вече художник с европейска известност, а за Русия имаше значението на един пророк, който откриваше нови хоризонти и прехвърли мост в областта на вечното, даде един друг смисъл и съдържание на задачите на изкуството с цял ред велики произведения.
Оттогава и до днес неговият път е непрекъснато издигане на гения му към все по-високи и по-високи сфери на висшата красота и чрез прекрасните си символи отваря на душата вратата на едно ново царство на доброто, на братството между хората. Това е мисията на истинското изкуство, което е вдъхновено не от абсурдната формула „изкуството за изкуството“, а от етични идеали да служи за духовното издигане на човечеството. Човек с огромна култура, проявил се художник, архитект, писател, философ, той ни поразява със своята невероятна работоспособност, с плодовитостта на творчеството си във всички тия области.“ [2]
   Не по-малък е възторгът от срещата с творчеството и идеите на Рьорих на друг наш изключително талантлив художник – Васил Стоилов. В своя юношески дневник през 1923 година той пише: „С бясна необузданост се носи мощен повик – за едно ново изкуство. И като [в] царствен лабиринт, пълен с нови земи, земите на пророка Николай Рьорих, аз долавям този повик, който ме зове с вихрена сила. Аз се заклевам, че свято ще следвам повика му и с неуморен жар ще работя да разбера тези форми, особености, тайни на дивото първобитно творчество“. [3] Васил Стоилов ще изпълни тази юношеска клетва. През целия си живот, подобно на Владимир Димитров-Майстора, той ще съхрани любовта си към своя младежки идеал – Рьорих. Владимир Свинтила отбелязва, че формулираната в юношеския дневник на Васил Стоилов творческа програма е израз на духовната близост между поколението зачинатели на българската народностно-национална школа и руския художник. Според Свинтила, Стоилов е документирал не само своето отношение, но и отношението на генерацията си.
 По думите на самия Стоилов в интервю от 1978 година, още от първия му допир с изкуството на Рьорих той винаги му е въздействал „[...] дълбоко и като художник и като личност. По-късно през 1939 година аз реших да напиша писмо до Рьорих за проблеми на изкуството, които ме вълнуват“. [4] Така през 1939 – 1940 Васил Стоилов започва пряка кореспонденция с него. Изпраща му фотографии на свои прозведения, задава въпроси за изкуството и му изпраща своя знаменит доклад, посветен на живота и научно-обществената творческа дейност на Рьорих.
   Този доклад на Васил Стоилов, написан с любов и преклонение, до ден днешен е един от най-стойностните текстове, излезли от българско перо и посветени на Николай Рьорих. В него Стоилов се докосва до всички аспекти от творчеството на Рьорих и по този начин изразява духовното съзвучие на част от българската интелигенция не само с художественото, но и с философското, научното и общественото творчество на руския Майстор. Тези среди на българската художествена и научна интелигенция са били обединени от Рьориховото общество в България, което е учредено през 1930 година. Проф. Петър Петков в своята статия „Рьориховото общество в България“, публикувана във вестник „Литературен глас“ (брой 194 от 1933), пише, че Обществото е създадено по инициатива на големия писател и художник Николай Райнов, а негов председател е Благой Мавров – преподавател по езици в Музикалната академия и художник. В писмата и очерците на Николай Рьорих се посочват художниците Борис Георгиев и Васил Стоилов като активни сътрудници на Рьориховото общество. Въз основа на писмата на Рьорих до Васил Стоилов и на други косвени данни може да се каже, че сред другите изтъкнати членове на Обществото са били самият Петър Петков [5], Стоян Омарчевски, Вичо Иванов и други. [6] Благодарение на статията на проф. Петков научаваме, че целите на Рьориховото общество в България са били „Да се грижи за естетическото възпитание и образование на племето... да се стреми да запознае българското общество с идеите и творбите на Николай Рьорих и да сътрудничи на Рьориховото общество [в Ню Йорк и Париж], което цели, чрез изкуството, да заякчи връзките на приятелство и взаимност между всички народи“.
   Българската общественост се присъединява и към друга, изключително важна за света обществена инициатива на руския мислител – Пакта Рьорих. В България идеите на Пакта намират гореща подкрепа от страна на изтъкнати творци, учени и обществени дейци, голяма част от които са сътрудници на споменатото Българско общество „Рьорих“. През 30-те години в българската преса се появяват редица статии за Пакта Рьорих и Знамето на Мира от самия Николай Рьорих и от български автори. В цитираната по-горе статия на професор Петков се казва: «[…] значението [на Знамето на мира] е същото, както и знамето на Червения кръст, поставено върху болниците. Това Знаме на мира е бяло с червена окръжност, в която има три червени топки […]. Воюващите се задължават да оставят незасегнати всички сгради, върху които се издига това знаме, защото в член първи на този договор [Пакта Рьорих] пише: „Просветителни, научни институти и мисии; собствености и колекции от такива институти и мисии ще се смятат неутрални и следователно ще се покровителствуват и зачитат от воюващите“.»
   В началото на 1935 година се създава и български Комитет за Пакта Рьорих, чиято основна задача е присъединяването на България към Пакта. В „Листа от дневника“ на Николай Рьорих и в писмата на Елена Рьорих от 1935, публикувани от Международния Център „Рьорих“, българският Комитет за Пакта се споменава многократно. През февруари 1935 година Николай Рьорих пише: „В България е създаден прекрасен комитет за Пакта, в който влизат най-добрите представители на Културата“. [7] Комитетът е бил ръководен от полковник Н. И. Никифоров, председател на Касационния съд в България. В свое писмо от 23 май 1935 Елена Рьорих пише: „Полковник Никифоров, председателят на Българския Комитет за Пакта, е подал молба до цар Борис Комитетът за Пакта да бъде приет под негово Покровителство. Те се надяват на успех.“ [8]
   След Втората световна война Комитетът за Пакта Рьорих в Ню Йорк възобновява своята работа. През 1946 година Николай Рьорих предлага за почетен съветник на Комитета от страна на България Борис Георгиев.