Издания

По законите на красотата

Посвещава се на 60-годишнината

от рождението на Люмила Живкова

Юбилейно издание на Национално сдружение „Рьорих“

София, 2002 

Вместо увод

Един от най-големите учени на ХХ век, академик В. И. Вернадски, пише в началото на изминалото столетие: „Трудно е да се каже дали ще им се удаде [на болшевиците – бел.ред.] дълго време, оставайки живи, да стоят на базата на научните достижения на старото време при тази коренна промяна, на която е подложена научната картина на Космоса“. Тези, които идват на власт в резултат на социалната революция в Русия, са могли да приемат новото еволюционно мислене и космическия мироглед, върху които се основава новата „научна картина на Космоса“. Тази възможност обаче е била отхвърлена от участниците в социалната революция. Вернадски предвижда, че болшевиците, оставайки на базата на научните достижения на старото време, рано или късно ще слязат от историческата сцена. В изразеното от учения се съдържа предвиждане не само на съдбата на болшевиците, но и на съдбата на създателите на коренната промяна в научната картина на Космоса. За първите оставането дълго време на власт, „оставането им живи“ е означавало борба с носителите на новото космическо светоусещане, новото еволюционно мислене. Тази борба на свой ред е предопределила тежката, а понякога и трагична съдба на носителите на новото.

В потвърждение на казаното е достатъчно да споменем имената на някои от големите руски учени космисти. Александър Чижевски и Лев Гумильов прекарват години на заточение в ГУЛАГ, Павел Флоренски е разстрелян, творчеството на Константин Циолковски е разчленено, като Циолковски физикът е признат в СССР за основоположник на теоретичното изследване на Космоса и на ракетостроенето, а Циолковски философът е забранен. В съветско време творческото наследие на Николай Рьорих има съдба, подобна на наследието на Циолковски. Рьорих художникът е признат, Рьорих философът – цензуриран, подложен на забрани.

През 70-те години на ХХ век в социалистическа България се появява държавник, който е носител на новото еволюционно мислене. Това е председателят на Комитета за култура Людмила Живкова. Безспорно, към 70-те и 80-те години на миналия век методите на борба с различното мислене в социалистическата държава претърпяват промяна, но не може да има съмнение, че същността на тази борба – борба срещу новото в името на запазването на властта, борба на живот и смърт, в която не може да има компромиси – не се променя. Съдбата на Людмила Живкова е ярък израз на сблъсъка между стария социологически и новия космически мироглед.

_______ 

В настоящото юбилейно издание представяме на читателя две статии на академик Людмила В. Шапошникова. Първата е посветена на личността и делото на Людмила Живкова, втората – на философско-нравственото учение Жива Етика. Между двете статии има дълбока вътрешна връзка. Людмила Живкова бе предан последовател на философската система Жива Етика и се стремеше творчески да я приложи в държавното културно строителство. За да бъде осмислено делото на Людмила Живкова в дълбочина, за да бъде то обхванато в целия му мащаб и оценено по достойнство, е необходимо познаване на тази философска система. Познаването на Жива Етика на свой ред предполага знания за творчеството на руските философи от Сребърния век и учените космисти.

            Статията на академик Шапошникова „Людмила Живкова – държавен деец и подвижник“ стана достояние на руската културна общественост тази година чрез изданието „Культура и время“ (бр.1-2 от 2002 година) на Международния Център-Музей „Рьорих“ в Москва. Без съмнение, написаното от академик Шапошникова представлява най-доброто, което някога е писано или казано за Людмила Живкова. Авторът изразява точно същността и смисъла на делото на Живкова и без каквото и да е колебание определя това дело като подвиг с планетарно значение. Като осветлява величието на личността и делото на Людмила Живкова, Шапошникова очертава и приноса на България – страната, в която това дело е осъществено – в еволюцията на човечеството през ХХ век.

            В България спрямо личности от мащаба на Людмила Живкова изцяло е приложима древната мъдрост: „няма пророк в своето отечество“. Значението на делото на Л. Живкова не само за нашата страна, но и за цялото човечество, е осъзнато, осмислено и смело изразено не от наш сънародник. За изтеклите дванадесет години след краха на социалистическия строй ние, българите, макар и в малка степен не се доближихме до подобно осъзнаване на истинското значение на нейното велико дело. Нещо повече, през последните години в пресата намериха място редица недостойни статии за Людмила Живкова, претендиращи да осветляват в един или друг аспект нейните съдба и дейност. В тези статии, които са плод на страх от новото, на робуване на идеологически догми и на незнание, често възгледите на Людмила Живкова се определят като „будизъм и окултизъм“, „увлечение по източни религии“ и пр., с което авторите им свидетелстват единствено за това, че са запознати с определенията на идеологическия отдел на ЦК на КПСС по отношение на философските възгледи на семейство Рьорих. Използването на подобни идеологически клишета впечатлява със своето невежество, а невежеството е едно от най-срамните неща, които човек може да остави като памет за себе си на бъдещите поколения.

            Публикуваната в списание „Культура и время“ статия на академик Шапошникова има за цел да представи отново на руския читател част от творческото наследие на Людмила Живкова. Считаме за необходимо и българският читател да се докосне отново до нейното творчество, поради което в настоящото юбилейно издание представяме две нейни статии, публикувани през 1979 година в Москва в книгата „По законите на красотата“.

            Академик Людмила Шапошникова отбелязва: „Сега настъпи необходимост да се напомни за Живкова и по нов начин да се освети това, което тя е успяла да направи за своя кратък подвижнически живот“. Не можем да не се съгласим с това съждение. Считаме, че дейността и творческото наследие на Живкова придобиват особена актуалност днес. Тя е издигнала значително образователното и културното ниво на своя  народ, устремила е към творчество и самоусъвършенствуване, осъществила е мащабно културно строителство.

            Не наличието или отсъствието на финансови средства е предпоставка за културно строителство, но ясното осъзнаване на приоритета на Културата и Духа и решимостта този приоритет да бъде осъществен в живота. Нека се обърнем отново към мислите на академик Вернадски: „Не може да се отложи грижата за вечното и великото дотогава, докато бъде достигната възможността всички да удовлетворяват своите елементарни нужди. Иначе ще бъде късно. Ние ще дадем материалните блага в ръцете на хора, чийто идеал ще бъде – „хляб и зрелища“. Да ядеш, да пиеш, нищо да не правиш, да се наслаждаваш на любов. Нима учителят може да бъде удовлетворен, когато той възпитава Хилещи се, Мълчаливи, алчни за пари банкери, развратни гуляйджии, лакомници, егоисти“. Написаното от учения през 1918 година ни напомня, че липсата на пари не може да служи като основание за разрушаване на пространството на Културата, за съкращаването на научни, културни институции и училища, за поставяне на учителя на едно от най-ниските стъпала на социалната стълба и за изоставянето на мълчалива погибел на паметниците на културата. Известно е, че отсъствието на възпитание, образование и досег до Култура през първите години от развитието на отделния човек оказва решаващо негативно въздействие върху формирането на личността. Днес фактът, че не просто отделни хора, а голяма част от новите поколения млади българи в своето израстване са лишени от светлината на Културата и качественото образование, се оправдава с липсата на средства. Бъдещето на България търпи днес непоправими и невъзвратими загуби, защото лишаването от Култура в годините, когато човек се формира, означава, че растат поколения, които няма да имат нужда от Култура и които няма да знаят какво е любов към Знанието. Там, където Културата отстъпва, там настъпва хаосът. Там, където лъчите на Изкуството не могат да проникнат и да изградят в душата нежност и чувство за Красота, там израстват бурените на жестокостта и на всички низки чувства, водещи до престъпност. Там, където естествено присъщата на всички млади хора енергия не намира, благодарение на целенасочена работа на учители и възпитатели, своята творческа реализация, там тя се насочва в саморазрушителното русло на наркоманията. Борбата с престъпността само чрез репресивни мерки, а с наркоманията – чрез административни и медицински такива, никога няма да даде удовлетворителни резултати, защото представлява борба със следствията. Престъпността и наркоманията са само един от примерите за скъпата цена, която днес и държавата и обществото плащат за пренебрежението към Културата. Необходимо е да се осъзнае, че Културата не е развлечение, не е лукс, който човек може да си позволи, когато има достатъчно средства за това. Културата е хляб насъщен за духа, а гладът на духа е по-страшен от глада на тялото.

            Днес е необходимо да се вникне в извършеното от Людмила Живкова културно строителство, да бъде то отново осмислено и да бъде използван натрупаният от нея огромен опит. Необходимо е да се осъзнае също така, че нейното дело в сферата на Културата по своята същност е непреходно и вписва името й в книгата на държавниците – строители и защитници на културата не само на България, а и на Европа и на света.

Марга Куцарова

Национално сдружение „Рьорих“

2002