Издания

Публикувано в: Людмила Шапошникова. За новото космическо мислене. София: Национално сдружение „Рьорих“ – член на Международния Център-Музей „Рьорих“. 2008. С. 155-181; Культура и время, № 2 от 2009 г. С. 5-19.

Марга Куцарова

Председател на Национално сдружение „Рьорих“

ЗА НОВОТО КОСМИЧЕСКО МИСЛЕНЕ И РУСИЯ.
ЗА АВТОРА НА НАСТОЯЩИЯ СБОРНИК

1. Пространство на бъдещето

      През 20. век човечеството направи първата крачка извън пределите на Земята – в необятния Космос.

   Дали по случайно стечение на историческите обстоятелства първата космическа ракета – открила космическата ера пред човечеството – се оказа руска, и първият космонавт – руснак? Дали създаването на космическия кораб е просто резултат на техническата революция и развитието на техниката, или учените, които подготвят първия космически полет на човека, са били мотивирани за опознаване на външното космическо пространство като част от по-широкия процес на изучаването на материята – на макрокосмоса и на човешкия микрокосмос и на техните взаимовръзки?

   Дали космическите изследвания, извършвани при полетите на космически кораби, са причина за формирането на ново мислене и ново отношение към нашата Планета, към Космоса и към човека? Или пък възможността за изследване на космическото пространство, която космическите кораби дават, е само едно от следствията от започналия процес на формиране – в края на 19. и началото на 20. век – на ново космическо мислене и на нова система на познанието?
   Днес, навярно, всеки знае годината на първия полет на човека в Космоса – 1961 – и името на Юрий Гагарин. Обаче малцина може би знаят, че този полет е бил подготвян още през 1873 година от един шестнадесетгодишен младеж в Москва, който се хранел само с черен хляб, без да може да си позволи дори картофи и чай, но затова пък с оскъдната издръжка, изпращана от баща му, си купувал книги и прибори... Името на младежа е Константин Едуардович Циолковски. Десетгодишен той остава глух в резултат на тежко простудно заболяване и вратите на образователната система се затварят пред него. Единствените три години, прекарани от него в Москва, са посветени на самообразование: висша алгебра, диференциални и интегрални изчисления, аналитична геометрия, сферична геометрия и др. Циолковски работи успешно не само върху самообразованието си, той поставя пред себе си и решава редица проблеми, като например: не е ли възможно да се използва центробежната сила и с нейна помощ да се изкачи човек в извънатмосферното пространство.[1] „Аз измислих такава машина [...] Бях в такъв възторг, че не можех да стоя на едно място и излязох навън, за да разсея задушаващата ме радост. Бродих час-два из нощна Москва, размишлявайки и проверявайки своето откритие. ...“[2] Космическата ракета обаче се ражда не тогава, а десетилетия по-късно, в резултат на неговия всеотдаен и непрестанен научен труд. И точно той отрежда на Циолковски много тежък и труден живот. Непризнаван и яростно отхвърлян от официалната наука, както до Социалната революция през 1917 година, така и след нея, училищният преподавател по математика, дръзнал да мечтае за Космоса и да работи за създаването на космическа ракета, е „чудак“ и „неудачник“ в очите на своите съвременници, предмет на насмешки и всеобщо презрение от страна на гражданите на провинциална Калуга, където животът му преминава в крайна нищета и където загубва пет от седемте си деца. Непризнаването на неговите трудове от страна на официалната наука впоследствие разкрива истинското си лице, което е и най-тежкият удар за Циолковски: плагиатството, ограбването от „официалните“ учени на научните му постижения... Хората, които го разбират и подкрепят, са единици. Сред тях е ученият Александър Леонидович Чижевски, негов другар, единомишленик и ученик. Обръщайки се към него, Циолковски казва: „Между нас казано, не ви ли се струва, Александър Леонидович, смешно, или даже нещо повече, психопатично, че бивш учител в епархиалното училище, какъвто всъщност съм аз, мисли за бъдещето на човечеството. При това за какво бъдеще – за няколко хилядолетия напред и иска да накара своите съотечественици да мислят за същото? Иска да накара отечествените инженери, физици и химици да мислят за космически полети и да строят кораби-ракети за тези необичайни пътешествия? Да, много бих искал ние, руснаците, първи да прекрачим прага на великия Космос“.[3] И добавя: „Разбира се, това ще бъде руска ракета, и, разбира се, ще полети на нея руски човек. Да, да, именно руски човек – богатир, сърцат, смел, храбър първи звездоплавател, именно руснак, а не немец, не французин, не англичанин, не американец. Руски учени и инженери ще построят мощен космически кораб, а руски богатир ще го изведе в Космоса, ще открие пред хората пътя към Космоса. Това би бил наистина велик завършек на моите мечти и моите изчисления. Космическата ракета е възможна и тя ще бъде факт [...] Какъв щастлив ден ще бъде това за нашата наука, когато руските хора ще издигнат ракетния кораб към звездите! Този ден ще бъде смятан за пръв ден от космическата ера в живота на човечеството. Не ще има граници за тържеството и величието на руската наука! Този ден и името на първия космонавт ще влязат в историята на човечеството. Това е безсмъртие...“[4]
   В края на живота си „изобретателят“ Циолковски получава признание от съветските власти – отпусната му е пенсия и той има възможност да се съсредоточи изцяло върху научната работа. Въз основа на научните му постижения съветската държава създава институт и групи за изследване на реактивното движение. След смъртта на великия учен, признат за основоположник на космонавтиката, в Калуга му е издигнат паметник...
   По-малко от три десетилетия след смъртта на Циолковски през 1935, полетът на човека в Космоса става факт и събитията се развиват именно така, както той ги описва в разговора с Чижевски. Предвиждането му е удивително! Не по-малко удивителна е и увереността на Циолковски в бъдещето, което той предвижда. Заобикалящата го очевидна действителност не е давала основание за такива прозрения в бъдещето, още по-малко за увереност в тях. Нещо повече, тази действителност е могла да доведе учен, не притежаващ неговата сила на духа, до отчаяние и отказ от избраната научна работа. В рамките на живота на Циолковски Русия преживява първата световна война, Социалната революция от 1917 година, гражданската война. Но може би тъкмо тази увереност в бъдещето, прерастваща сякаш в знание, му е давала сили да преодолява всички трудности? Но откъде идва това знание? Кой е неговият източник? Може би именно то ни доближава до древната представа за мъдростта, която включва интелекта, но не може да бъде сведена до него?
   Отговорът на тези въпроси, както и на поставените в началото на това изложение, откриваме в творчеството на Людмила Шапошникова. В това удивително творчество, което има свойството в познати явления да разкрива непознати пространства и неочаквани перспективи. Така, благодарение на него, в изминалия двадесети век освен известната ни Социална революция от 1917 година, ние откриваме Духовната революция в Русия. Тази революция протича дълго във времето. Знанието за нея по неочакван начин осветлява сякаш откъснати и несвързани помежду им явления в духовния живот на Русия, в нейната наука, изкуство и философия. Те изведнъж проявяват пред нас единната насоченост на своето движение, която води до появата на новото космическо мислене. Родено в страдания и търсения, то е съкровището, което Русия дава на света през 20. век. Именно то обединява в неочаквано съзвучие имената на Николай Рьорих, Елена Рьорих, Владимир Вернадски, Константин Циолковски, Павел Флоренски, Александър Чижевски, Владимир Соловьов, Николай Бердяев, Александър Блок, Андрей Бели, Миколаюс Чюрльонис, Александър Скрябин и много други творци на руската Духовна революция. В голяма част от творчеството на Людмила Шапошникова се изследва формирането на новото космическо мислене в изкуството и философията на Русия, както и в нейната наука. В настоящия сборник е представена неголяма част от това творчество, посветена преди всичко на науката и новото космическо мислене.
   Но нека се върнем към представителя на науката и новото мислене, с когото започнахме настоящето изложение – Константин Циолковски. Той е бил не само голям учен, но и не по-малко значителен философ. За него Людмила Шапошникова пише: „По съвсем различен начин, в сравнение с болшинството си колеги, той разглежда проблема на материята и духа, свързвайки ги неразривно в регулярно взаимодействие в пространството на космическата еволюция. Своите философски възгледи той противопоставя на плоския и механистичен материализъм, който е основата на научния мироглед на 19. – началото на 20. век. Той е един от първите учени, който разширява понятието материя, съзирайки в глъбините му нещо, което образува неговата основа, но което още не е обяснено. Това „нещо“ е материално, макар и да се отличава със своите качества от плътната материя.  Целият Космос се разкрива пред него като материя, но материя с различни качества и състояния“.[5] „Сега аз мисля, че материята също може да бъде приета за дух, както и духът за материя. Науката ни посочва именно духовността на материята“[6] – пише Циолковски в 1903 година. Основните трудове, в които той излага философските си възгледи са „Етиката и естествените основи на нравствеността“ и „Научната етика“. За тях Людмила Шапошникова отбелязва: „И единият и другият труд свидетелстват, че Циолковски разглежда етиката като основополагаща основа на космическата еволюция на човечеството, свързвайки я тясно с процесите, протичащи в Космоса, и със закономерностите, които са свойствени на същия този Космос. [...] Циолковски смело свързва етиката и нравствеността на човека със законите на Вселената, чието съществуване и действие той усеща върху себе си, вътрешно съгласувайки се с тях“.[7] Шапошникова отбелязва още, че „[с]ъздавайки своята космическа философия и разработвайки принципите на космическата ракета, той неведнъж се обръща към източната философия, към древните знания на Източната култура. Особено го интересува индийската философия и, преди всичко, будизмът. Оттам той взима редица важни понятия, без които, както той е убеден, теорията на космическата еволюция би била непълна. Законът на причинно-следствените връзки или кармата се споменава от Циолковски в редица негови трудове“.[8]
   Ученият и философът Циолковски, в беседите със своя приятел Александър Чижевски, не само предрича първия полет на човека в Космоса, но и задава въпроса: „Защо е всичко това?“ Той казва: „Този въпрос не изисква нито лаборатории, нито трибуни, нито атински академии. Той не е разрешен от никого: нито от науката, нито от религията, нито от философията. Той стои пред човечеството – огромен, безкраен, като целия този свят, и звучи гръмогласно: защо? защо? [...] Защо и за какво съществува целият този свят и, разбира се, всички ние, тоест материята?“[9] Разсъждавайки върху този въпрос, Циолковски споделя: „Дълбокото познаване на строежа на материята засега ни е недостъпно. Но някога ще настъпи преломен момент, когато човечеството ще се приближи към това «езотерично» знание, а с това и към въпроса «Защо?» Но за това е необходимо да преминат цели космически ери“.[10]

    Значението на създаваната от него космическата ракета Циолковски осмисля така: „Моята ракета трябва да послужи на тази космическа философия [...] Така нареченият технически и научен прогрес е само едно приближаване към решаването на този основен въпрос. [...]“[11] В разговора си с Чижевски Циолковски споделя още: „Аз винаги съм писал за това, че проникването в Космоса е нужно на човечеството, за да «завоюва» околослънчевото пространство, а след това и по-далечното пространство. Общо взето, разбира се, това ще бъде «завоюване» за нефилософа и проникване в усвояването на Космоса и усвояване на материята за философа. Първото е ясно за всички, второто е понятно за малцина. В частност, аз немалко размишлявах по този въпрос и стигнах до извода, че самата природа изисква това изключително в познавателни цели, а не за да търсим извън Земята плодородни полета, хляб, месо, зеленчуци, плодове“.[12]
   Философът Циолковски никога не получава признание в Съветска Русия. За съдбата на човека, в когото като единно хармонично цяло се съчетават ученият и философът, Людмила Шапошникова пише така: „Държавата се заинтересувала от неговите дирижабли и ракети. Но главната част на неговите трудове е била отсечена и не са й обръщали внимание. Това са били философските му трудове, отразяващи космическия мироглед на новото мислене. От гледна точка на съветските идеолози, те са били идеологически непълноценни и даже вредни. Не са ги публикували и са се стараели да не говорят за тях. Била е осъществена насилствена вивисекция върху творчеството на великия руски учен. Жив са го разрязали на две части, отделяйки космическата ракета от космическото съзнание и неговата концепция. От материята на явлението са отсекли неговия дух“.[13]
   Ако кажем, че Циолковски споделя съдбата на инакомислещите в тоталитарната съветска държава, означава да кажем малко, и най-важното – да не уловим същността на случилото се. Русия в края на 19. – началото на 20. век е пространство и време на споменатата вече Духовна революция, в която се ражда ново космическо мислене и ново космическо светоусещане. Те се проявяват първо в изкуството и във философията на руския Сребърен век, а след това и в неочакваните открития на научната мисъл. Богатството на идеите, които вече в началото на 20. век са сформирани в сферата на космическото мислене и на които безспорно принадлежи бъдещето, читателят ще намери в статиите на Л. В. Шапошникова, включени в настоящия сборник. Тук е важно да обърнем внимание на това, че Духовната революция в Русия съвпада в определена степен със Социалната революция от 1917 година и „[т]огава започва това велико противостоене на двете революции, което води отначало до забавяне, а по-късно и до пълно затихване на Духовната революция“.[14] Константин Циолковски не просто принадлежи към „лагера“ на Духовната революция. Той е един от учените основоположници, наред с Владимир Вернадски, Александър Чижевски и Павел Флоренски, на новото космическо мислене. В трагичната и тежка съдба и на четиримата велики руски учени намира ярък израз споменатото по-горе противостоене на двете революции. На Владимир Вернадски – учен със световна слава, „гордост“ на съветската наука – през 30-те години на миналия век е забранено да напуска СССР и е наложена забрана върху публикацията на трудовете му. През 1937 година в Народния комисариат на вътрешните работи срещу него е заведено дело с тежко обвинение в заговор срещу съветската власт, но по волята на съдбата обвинението по-късно е свалено. Александър Чижевски на 21 години става доктор на науките, на 24 получава званието професор, а малко по-късно – в началото на 20-те години на миналия век, е подложен на истински гонения: от него искат да се откаже от научните си постижения в изследването на слънчевата активност и да се покае, като писмено се задължи да не извършва изследвания в тази област и да не се изказва публично. Чижевски не изпълнява нито едно от тези искания и прекарва изключително тежки години на затворничество в ГУЛАГ, като голяма част от научните му трудове са унищожени. Великият учен, философ и свещенослужител Павел Флоренски е осъден на заточение в ГУЛАГ и е разстрелян през 1937 година.
   Идеологическата борба на тоталитарната държава, не допускаща нищо друго освен философията на марксисткия диалектически материализъм, в своята същност, отбелязва Людмила Шапошникова, представлява извечната борба между Светлината и тъмнината, неизменно съпровождаща еволюционното развитие на човечеството през вековете. [15] Носителите на Знание, смята и Чижевски, винаги са срещали и срещат огромно противодействие. Той пише: „Животът на великите хора преминава не само в търсенето на законите на природата, но и в изнурителна, изтощаваща и безкрайна борба с противниците. Такъв живот обикновено е трагичен. [...] Ние обричаме гения на студ и глад, на непрестанна борба с измета на човешкото общество, кариеристите и завистниците... И наблюдаваме с интерес и увлечение тази дива борба, както римляните – кървавите боеве на гладиаторите с дивите животни. Ние в 20. век допускаме инквизиторски методи и изискваме от Галилей да се отрече. Осъждаме гения на затвор или го довеждаме до самоубийство“. [16] Чижевски не случайно споменава Галилей. Откритията и на великия италианец и на руските учени, творящи Духовната революция, влизат в противоречие с официално обявената за времето „истина“. В случая с Чижевски, неговите открития противоречат на установената от държавната идеология в Съветска Русия „истина“, съгласно която производствените отношения са източникът на историческия процес.       Естественонаучните изследвания на Чижевски го отвеждат до неочаквани изводи: историческият процес е част от общия природен процес на планетата и се подчинява на същите космически закони, на които се подчинява всичко в живата и нежива природа. Подобни изследвания, несъответстващи на идеологическите основи на властта, не е могло да бъдат простени.
    Новото космическо мислене се ражда в Русия в резултат на Духовната революция в тази страна. Авторът на сборника справедливо отбелязва – и с това не можем да не се съгласим, – че то е руско явление, притежаващо тенденция към глобализация. [17] На тази културно-историческа особеност тук обръщаме внимание, защото следва да се направи разграничение между новото космическо мислене, наричано още космизъм, и тези елементи, в които намира израз космическото съзнание на древността и които присъстват в една или друга степен в културата на всички народи. Те са свързани преди всичко с митологията и първия вид системно мислене на човека на планетата Земя – митологичното. „Независимо от пространството, в което тя е съществувала – пише Л. В. Шапошникова, – митологията е била пронизана от космологията и не си е представяла човека извън Космоса. Въз основа на всичко това ние можем да твърдим, че митологичното мислене е изначалното космическо съзнание. Човекът от първите векове на своето съществуване е усещал себе си като космически субект, имащ пряко отношение към Вселената и процесите, които протичат в нея. Още в най-ранния период той е знаел чрез митологията за другите светове и за Висшите Сили, действащи в безкрайното пространство, което го обкръжава. Той се е научил да строи домове, отчитайки космическите закономерности, започнал е да шие дрехи, нанасяйки върху тях космически знаци, и да се покланя на могъществото на силите, намиращи се над него, в надземното пространство. Там той е помещавал Космоса. Той е разглеждал Космоса не като мъртва пустота, а като жив, разумен и творящ. Най-ранното изкуство е носило сакрален характер и в него космическите сюжети са намерили ярък израз.“[18]
    Най-древното митологично мислене е било синтетично. Според Людмила Шапошникова „то е представлявало образна цялостност или синтез на различни знания, разпаднали се след това на отделни области на знанието и на различни способи на познанието“. [19] Религиозното мислене, появило се след митологичното, внася първата диференциация, задълбочена впоследствие от научното мислене, формирало се през 17. – 18. век в Европа. Именно тогава се формира и съответстващата на научното мислене материалистическа философия, която признава като единствен способ за познание на действителността емпиричната експериментална наука. По този начин метанаучният способ за познание е изваден за дълго време от системата на познанието, а самото познание е ограничено само до външната страна от съществуването на човека. [20]
   Двадесети век – чрез Русия и формиращото се в нея ново космическо мислене – отново се връща към синтеза на знанията и на способите на познанието, но вече на по-високо стъпало. Владимир Вернадски, Константин Циолковски, Александър Чижевски и Павел Флоренски са първите, които в пространството на традиционната наука поставят проблема за синтеза на науката и метанауката в рамките на нова система на познанието.[21] И четиримата смятат, че тази нова система на познанието трябва да включва не само науката, но и философията в най-широкия смисъл на тази дума, и религиозния опит, и изкуството. И научната област и извъннаучната област в своите постижения откриват истината, но докато науката се основава на експеримента, метанауката в по-голямата си част използва интуицията, вдъхновението, озарението.[22] Самата строго емпирична наука дължи огромна част от своите постижения на така наречените извъннаучни методи на познанието. Известен е изводът, който Вернадски прави в „Трудове по философия на естествознанието“: „Интуицията и вдъхновението – които са основата на най-великите научни открития, впоследствие базиращи се и вървящи по пътя на строгата логика – не се пораждат нито от научната, нито от логическата мисъл, не са свързани със словото и с понятието в своя генезис. В това основно явление и в историята на научната мисъл ние навлизаме в област от явления, все още необхваната от науката, но ние не само не можем да не се съобразяваме с нея, ние трябва да усилим към нея нашето научно внимание.“[23]
   Известно е развитието на събитията в Съветска Русия – потискането на свободната мисъл и задушаването на Духовната революция. Що се касае до западната научна мисъл, то в нейното пространство почти до края на 20. век не възниква въпросът за синтеза на научните и метанаучните способи на познанието. Някои западни учени, изследвайки задълбочено историята на науката, стигат до същите изводи относно значението на метанаучните способи на познанието в развитието на самата наука, които прави и техният предшественик Вернадски. Така например, през 1962 година американският физик и историк на науката Томас Кун в своето изследване „Структурата на научните революции“ заключава: научните революции – научните открития, новите научни теории – са резултат не на размисъл и интерпретация, а на „неочаквани и неструктурни събития“, които учените описват като „пелена, паднала от очите“, „озарение“ и които понякога настъпват по време на сън. „Нито в един обичайно приет смисъл – пише Кун – терминът „интерпретация“ не може да изрази такива проблясъци на интуицията, благодарение на които се ражда новата [научна] парадигма.“[24] За разлика от Вернадски обаче Кун смята, че въпросът за природата на тези явления „се налага да бъде оставен тук без разглеждане и, може би, завинаги.“[25] С други думи, след като установява изключително важната роля на метанаучните способи на познанието в развитието на научното знание, Кун отказва да ги включи в полето на научните изследвания и като следствие – не може да види бъдещето на науката именно във взаимодействието с метанауката. Този резултат е закономерен, като отчитаме, че ученият работи в рамките на традиционната теория на познанието. Според Кун епистемологичната гледна точка, на която се основава западната философия в продължение на три века, не функционира вече ефективно, но той не може да се откаже от нея, поради отсъствието на поне в някаква степен развита алтернатива.[26]  
   Не можем да не се съгласим с Людмила Шапошникова, когато тя отбелязва, че традиционната теория на познанието сдържа развитието на науката и не й дава възможност правилно да осмисли откриваните явления. Като следствие, в науката на 20. век, независимо от редица велики открития – отбелязва тя, – се проявяват определени кризисни тенденции, същността на които е в това, че съществуващата теория на научното познание не съответства на знанията, които новите научни открития ни носят.[27] С течение на времето тези кризисни тенденции се задълбочават и водят все по-често до разсъждения за края на науката. Така например, известният американски биолог Бентли Глас в беседа с Хорган – автор на книгата „Краят на науката“ – споделя:
    „Даже ако обществото хвърли всички свои ресурси за изследвания, науката все едно някога ще достигне точката на намаляване на възвръщаемостта. Защо? Защото науката работи; тя решава проблеми. В края на краищата, астрономите вече са изследвали най-отдалечените точки на Вселената; те не могат да видят какво има извън нейните предели – ако въобще там нещо има. Нещо повече, болшинството физици мислят, че раздробяването на материята до все по-малки и по-малки частици скоро ще се прекрати или вече се е прекратило – ако се погледне от практическа гледна точка. Даже ако физиците открият частици, скрити зад кварковете и електроните, тези знания няма да имат никаква роля или ще имат твърде малка роля за биолозите, които вече знаят, че по-голямата част от важните биологически процеси протича на молекулярно и на по-високо ниво.
– Тук е границата за биологията – пояснява Глас – и вие не можете да разчитате, че някога ще може да я преминете, и причината за това е проста – тя е в природата на състава на материята и енергията.
В биологията, смята Глас, най-великите революции са в миналото. [...]
– Ще има нови допълнения към структурата на знанията, но ние вече сме направили най-големите от възможните крачки напред. И въпросът е в това дали предстоят още някакви действително големи изменения в нашата концептуална Вселена.“[28] Подобни са възгледите и на изтъкнатия американски физик Лео Каданоф, на известния биохимик О.Рослер, на лауреата на Нобелова премия Иля Пригожин, разработил теорията на времето и хаососложността. Пригожин смята, че „науката – емпиричната, строгата наука, този тип наука, която решава нейните проблеми, прави света ясен и ни отвежда до някакви резултати, – е стигнала до своя край“.[29] Какво предстои оттук нататък, според тези учени – наши съвременници, които споделят тези възгледи? Прогнозите са две: според първата, науката ще бъде продължена от компютрите и създадения на тяхна основа изкуствен интелект; според втората, науката ще се сведе до техническо обслужване на потребностите на обществото, но няма да има никакви нови велики идеи в своите възгледи за природата.[30]

   Съществува и трето направление или трето виждане за развитието на науката, към което Людмила Шапошникова насочва нашето внимание, като подчертава, че неговите представители вярват в бъдещето на науката, но усещат необходимостта от промяна в самата концепция за научното познание. Сред представителите на това направление са големите физици Хокинг и Д. Бом, известните астрофизици Ф. Хойл и Шрам. Според Дейвид Бом „Разделението на изкуството и науката е временно […] То не е съществувало в миналото и няма основания да се смята, че така ще бъде и занапред“.[31] Авторът на „Краят на науката“ Хорган така обобщава вижданията на учените от това направление: „Науката ще тръгне по пътя, който вече е утъпкан от литературата, изкуството, музиката и философията. Тя ще стане по-интроспективна, субективна, разпиляваща се, преследвана от натрапчиви идеи и неспособна да се отклони от своите методи“.[32] Шапошникова отбелязва, че независимо дали сме съгласни или не с подобни изводи (и като оставим настрани иронията на самия Хорган), тенденцията, проявила се в западната наука точно в това трето направление, няма да изчезне, а ще се усилва, защото противоречието между съществуващата теория на познанието и характера на натрупаните знания ще расте.[33]
    Проблемите, за които днес пишат и говорят западните учени от третото  направление, са поставени още в началото на 20. век в Русия. При това руските учени, които се занимават с новата система на познание – сред тях водещото място принадлежи на споменатите вече Владимир Вернадски, Константин Циолковски, Александър Чижевски и Павел Флоренски, – за разлика от своите западни колеги от края на 20. век не само размишляват за нея, но и практически изследват явленията, които я образуват.[34] Те влагат своите научни открития и своите мисли, за да създадат основата на бъдещата система на познанието и на бъдещата наука. Л. В. Шапошникова обаче обръща нашето внимание към това, че даже създаденото от руските учени не може да бъде наречено система, защото става дума само за отделни постановки и идеи.[35] „Появилата се през 20-те години на миналия век Жива Етика със своята нова теория на познанието – пише Л. В. Шапошникова – изпреварва и руските учени, и западните изследователи. В нея науката на бъдещето придобива зрими и конкретни черти. Там не се говори за „край на науката“, а ясно се посочва пътят за изход от кризата, в която науката се е оказала. Жива Етика създава това, което водещата част на световната наука само се е стремяла да постигне. Системата на познание на Жива Етика включва в себе си науката и метанауката – емпиричното знание и знанието, добито в духовното пространство на познавателното творчество на човека. Тя не подминава нито един от способите на познание, които са се сформирали в течение на хилядолетия на нашата планета; отхвърляйки всичко ненужно и действително устаряло, тя отново открива източника на древното знание, посочвайки ни всичко това, което може да бъде прието от съвременната мисъл и от съвременното съзнание. В методо-логическата концепция на Жива Етика са обединени умозрителните постижения на Изтока и емпиричните открития на Запада. Етичните моменти са заели в нея не по-малко важно място, отколкото физическите закони на естествените науки и тези истини, до които е достигнала емпиричната наука.     Достиженията на изкуството, религиозният опит, умозрителната мисъл на философията, експерименталните изследвания на емпиричната наука – всичко се е сляло в единна, синтетична картина на човешкото познание на Мирозданието“.[36]
   Жива Етика е създадена от Елена и Николай Рьорих в сътрудничество с група анонимни философи на Изтока на руски език и първият ред в първата книга от тази философска система, публикувана през 1924 година, гласи: „В Новата Русия е Моята първа вест“. Трудовете на Людмила Шапошникова [37] , в които се проследява дълбокото съзвучие между новите идеи и постижения в руската наука, във философията и в изкуството на руския Сребърен век, от една страна, и Жива Етика, от друга, ни убеждават, че Нова Русия – това е преди всичко страната, в която се разгръща продължаващата дълго във времето Духовна революция. Жива Етика, отбелязва Людмила Шапошникова, се явява завършващият етап във формирането на новото космическо светоусещане, възникнало в процеса на Духовната революция в Русия. Тази философска система „«довежда» до определеност много мисли, идеи и научни открития, които сякаш сами са израснали на руска почва.“[38] И, както бе споменато по-горе, Жива Етика съдържа в себе си новата система на познание, която има ключово значение за формирането и за развитието на новото планетарно мислене – космическото.

2. Бъдещето, което ни носите ...

   Формирането на новото космическо мислене и зараждането на синтеза на научните и метанаучните способи на познанието на границата на 19. и 20. век в Русия е закономерност, то е следствие на културно-историческите особености на нейното развитие.[39] Днес сме свидетели на друга закономерност – започнатото от великите руски учени в началото на миналото столетие се продължава от учен – Людмила Шапошникова, – който се е сформирал в същото енергетично поле на източно-западната руска култура. Отново, както и в началото на 20. век, епицентърът на този процес е в Русия.
   Л. В. Шапошникова, отбелязва един от изследователите на нейното творчество, Олга Лавренова, връща в науката достиженията на учените космисти и показва основополагащия, парадигмален характер на техните трудове. Както вече бе споменато по-горе, тя насочва нашето внимание към това, че именно те за пръв път поставят въпроса за синтеза на науката и метанауката в единна нова система на познанието. Като изследва научните постижения и новите философски идеи на В. Вернадски, К. Циолковски, А. Чижевски и П. Флоренски, Л. Шапошникова ни показва изключително важен процес, осъществил се в началото на 20. век – водещите учени и Жива Етика са се „движили“ един към друг. Въпросите, свързани със системата на познание, са само част от това взаимно насрещно движение, която характерът и обемът на настоящото изложение позволява да засегнем.
   И ако Жива Етика се появява през 20-те години на 20. век, то в края на същия този век и в началото на 21. ние имаме – в трудовете на Людмила Шапошникова – първото цялостно научно осмисляне на тази философска система. То съвпада с настъпилите в Русия промени в последното десетилетие на изминалия век – с възвърнатата свобода, която дава възможност на много духовни тенденции в тази страна, в това число и на космизма, да придобие „второ дихание“. Не можем да сметнем подобно съвпадение за случайност, защото обхващането на Жива Етика от научната мисъл, което откриваме в трудовете на Л. В. Шапошникова, е могъщ двигател на възраждащата се Духовна революция в съвременна Русия. Това научно осмисляне води до неочакван резултат: Жива Етика се разкрива пред нас не просто като една от философските системи, не просто като едно от явленията в съвременния живот, насочени към възраждане на духовността и красотата, а като гносеологическа основа или, иначе казано, нова система на познанието на науката, съдържаща в себе си отговора на кризата в съвременната наука и единствено възможния път за нейното развитие.
   В творчеството на Л. В. Шапошникова откриваме много аспекти, то включва много нива. От една страна, то съдържа огромния изминат път на споменатото по-горе научно осмисляне на Жива Етика от учен изтоковед и историк, сформирал се в лоното на традициите на руската култура и на руската наука и успял достатъчно дълбоко да проникне в индийската духовна традиция и култура. От друга страна, преминавайки моста между руската и индийската духовна култура, в това число в неговата най-висока точка, създадена от семейство Рьорих [40] , Людмила Шапошникова в своето творчество извървява и обратния път: от източната философска мисъл към западната научна мисъл, от Жива Етика към науката. Благодарение на този изминат път, Шапошникова успява да разкрие най-важните особености на Жива Етика, да ги разясни и да направи Жива Етика достъпна за съвременната научна мисъл. Необичайната форма на изложение на тази философска система, метафоричността на нейния език, обуславят необходимостта тя да бъде представена по понятен на съвременната наука начин.
   В новата система на познание на Жива Етика се обръща внимание на сърцето като инструмент на познанието, без който не е възможно да съществува новата наука. „Сърцето води интелекта – пише Людмила Шапошникова, – създавайки за него нови възмож-ности и нови перспективи за познание на окръжаващия свят.“[41] Важно е да се покаже тази водеща роля, но как това може да бъде направено, как може да бъде проявено най-съкровеното – работата на сърцето? Шапошникова блестящо решава тази задача. В нейните трудове ние откриваме цялостни образи, създадени около оста на сърцето, които възхищават и вдъхновяват със своята кристална чистота и космическа красота. В книгата й „Вселената на Майстора“ тъкмо тези цялостни образи на учените Владимир Вернадски, Константин Циолковски, Александър Чижевски и Павел Флоренски не само разкриват силата и величието на техния дух, но водят и до невероятен резултат – ние ставаме свидетели на могъщ творчески процес, в който водещата познавателна роля принадлежи на сърцето. Значението на тези примери, осъществени в живота и показани ни от Шапошникова, е огромно. Те сочат преди всичко към това, че творческата и познавателна работа на сърцето е възможна само при неговото развитие върху твърдата основа на високата нравственост и етика. Именно затова етиката е условие, без което е невъзможно бъдещото познание, тя е неразделна и неотменима част на самата нова система на познанието.
   Създаването на тези образи е принос не само в руската наука, но и в руската литература, защото в тази част от творчеството на Шапошникова ние откриваме синтез на науката и изкуството. И нима е възможен друг подход? Нима е възможно само чрез сухия език на съвременната наука да се покаже финият и велик труд на сърцето, което, докато е живо – и творящо – не търпи скалпела на научния анализ?
Само могъщата сила на духа дава възможност на учените космисти, когато всеки един от тях се среща очи в очи с Инквизицията на 20. век – машината за идеологически контрол на тоталитарната съветска държава – да не изостави избраното направление на научна работа и в нито един аспект на своя живот да не се откаже от своите нравствени принципи. Същата тази машина не подминава и Жива Етика. През 80-те години на миналия век, когато в Съветския съюз се събужда голям интерес към културата на Изтока, интересуващите се от Жива Етика са заклеймявани от пресата като убедени противници на марскизма-ленинизма, а членовете на Партията, които я четат, получават партийни наказания, биват изключвани от Партията и даже осъждани. Сега и тоталитарният режим и идеологическата цензура са в миналото.
   Дали обаче окончателно сме оставили зад гърба си времената, когато новото е предизвиквало яростна реакция на отричане и нападки? Възможно ли би било днес, например, Галилей да бъде обявен за еретик от църквата, заради откритието, че Земята се върти около Слънцето? Вероятно голяма част от нашите съвременници биха отговорили отрицателно. Подобно явление би било абсурдно. Но то е факт – в края на 20. век, през 1994 година, Руската православна църква отлъчи Николай и Елена Рьорих, както и всички, споделящи идеите на Жива Етика, от църквата. В отговор на писмото до Патриарх Алексий ІІ на Международния Център „Рьорих“, митрополит Смоленски и Калининградски Кирил пише (29 май 1995 година): „Ние подчертаваме, че на Православието са му чужди представите за мирозданието като някаква енергетическа система и не са му известни «закони на космическата еволюция»“.[42] Но защо църквата отрича нещо, което й е чуждо и което не познава? Тя не е научна организация и по същество няма отношение към тези въпроси. Всъщност, в това няма нищо ново – църквата не е имала реално отношение и към научното откритие на Галилей, но е принудила учения на колене да се отрече от него. Претенцията за монопол върху Истината, както справедливо отбелязва Людмила Шапошникова, е в основата на борбата на църквата с новите научни идеи не само през 17., но и през 21. век. Очевидно е, че в наше време тези, които споделят идеите на Жива Етика не могат да бъдат изгорени, не могат да бъдат принудени да се отрекат от тях и не може да бъде забранена публикацията на техните трудове. Но е възможно друго – Жива Етика да бъде обявена за религия, всъщност секта и даже сатанинска, и да се направи опит да бъде сплашен всеки, който споделя идеите, изразени в нея, с отлъчване от църквата. Църквата обаче не е единствената, захванала се с недостойното занятие да клевети и очерня Рьорих и тяхното научно, философско и художествено наследство. Многобройни са имената на клеветниците – колкото повече през последните десетилетия се увеличава в Русия интересът към идеите на Жива Етика, толкова по-яростни стават усилията да се очерни семейство Рьорих и тяхното творчество. Такива като Олег Шишкин, Александър Сенкевич, Александър Дворкин, дякон Андрей Кураев, Игор Минутко, Владимир Росов, Нина Кривелска представят Николай Рьорих или като съветски агент, или като заговорник срещу своята Родина, Елена Рьорих като „болен човек“, а четиримата Рьорих – като сектанти и сатанисти, събирали армия, за да откъснат територия от Съветския съюз и други държави в Централна Азия и да създадат своя държава... В списъка на оклеветените бе включена и Людмила Шапошникова, най-достойният продължител на делото на семейство Рьорих днес. Този списък, всъщност, е почетен, защото благодарение на усилията на съвременните наемни клеветници в Русия, в него са включени и имената на Пушкин, Лев Толстой, Достоевски. От 2001 до 2007 година Международният Център „Рьорих“ публикува четири тома на изданието „Да защитим името и наследството на Рьорих“ – над 3 000 страници, в които учени, творци, обществени деятели и журналисти с факти, документи и материали противостоят на клеветите и хулите срещу Рьорих.[43] Самият обем на тези издания показва мащаба на клеветническата кампания, заляла общественото пространство в Русия – тя надхвърля всичко подобно даже от тоталитарните времена. И ако си припомним мисълта на Чижевски за огромното противодействие спрямо Носителите на Знание, то ние трябва да признаем, че това противодействие, както и преди, съществува. Променили са се само методите за борба с новото.

  В тази борба Международният Център „Рьорих“ пое най-тежките удари. И не само защото осъждаше недобросъвестни журналисти в съда за „оскърбяването на честта и достойнството“ на великите хора и издаваше и продължава да издава документи и изследвания, опровергаващи клеветите, но защото и самият Център бе подложен на масиран черен пиар. Този пиар, разбира се, не е случайност. Сякаш всичко изброено до тук не е достатъчно, на Международния Център „Рьорих“ се наложи да води още една изключително тежка битка. Министерството на културата на Руската Федерация на думи почита семейство Рьорих като велики творци, имащи огромен принос в културата на Русия и на света, но не смята за необходимо да изрази това уважение към творците на дело и да зачете волята на последния от семейство Рьорих – Святослав Николаевич. Той предава през 1990 година наследството на своите родители на Русия, но не на държавата, а на създадените по негова инициатива Международен Център „Рьорих“ и Музей „Н. К. Рьорих“, които са обществени, неправителствени институции. Част от това наследство – колекция от 288 картини на Николай и Святослав Рьорих, която през 1974 година е предоставена от С. Н. Рьорих на Министерството на културата на СССР за временно съхранение с условието да бъде подреждана в изложби из градовете на страната – все още се намира в Държавния музей на Изтока и не е върната на Международния Център-Музей „Рьорих“. Конституционното право на всеки човек, не само велик деятел на културата, да определи своите наследници, вероятно би било уважено в много страни, но, оказва се, не и в Русия. Това е така, независимо от факта, че още докато беше жив, Святослав Рьорих се обърна с открито писмо до Президента на Руската Федерация Б. Н. Елцин с молба колекцията от 288 негови и на баща му картини, която незаконно се задържа от Държавния музей на Изтока, да бъде предадена съгласно волята му на създадения по негова инициатива Международен Център-Музей „Рьорих“. Не помогна и това, че завещанието на Святослав Рьорих, оспорвано от страна на Министерството на културата на Руската Федерация след неговата смърт през януари 1993, бе признато за законосъобразно и валидно от Върховния съд на Индия, гражданин на която беше С. Н. Рьорих! Проблем, разбира се, има – за времето, през което посочената колекция картини на баща и син Рьорих се е намирала на отговорно пазене в ръцете на държавата, са изчезнали около 60 картини. Да бъде изпълнена волята на С. Н. Рьорих и да се предаде колекцията на Международния Център-Музей „Рьорих“ означава да се признае официално фактът на отсъствието на картините, да се търси отговорност съгласно закона от виновните, независимо дали са високопоставени или не... Странна е ситуацията, когато Министерството на културата на Руската Федерация не връща на Международния Център-Музей „Рьорих“ принадлежащите му картини, завещани от Святослав Рьорих, а същевременно е снело от себе си всякаква отговорност по отношение на картините, донесени в Русия от по-големия му брат Юрий Рьорих. Ситуацията става още по-странна, ако към казаното добавим, че държавата вече нееднократно е правила опити да национализира цялото наследството на семейство Рьорих, завещано от Святослав Рьорих на Международния Център-Музей „Рьорих“. Пръв такъв опит бе направен с Постановление на Правителството на Руската Федерация, възглавявано от Черномирдин (Постановление № 1121 от 04.11.1993 г.). И тези опити, за съжаление, не спират и до днес!
   В създаването и развитието на Международния Център „Рьорих“ и на първия успешно работещ в Русия недържавен музей – Музея „Н. К. Рьорих“ – сякаш се проявява и концентрира всичко най-високо и най-низко в нашия живот. В тяхното създаване и в усилията те да бъдат съхранени се срещат в противостоене два свята – новият светъл свят на Знанието и Красотата и старият, отживяващ свят на лъжата, клеветата, користта и невежеството. Международният Център-Музей „Рьорих“ – вестоносец и изразител на този нов свят – се превърна в епицентър на безпощадната и яростна борба на новото мислене и на старото, закостенялото, нежелаещо да се устреми в бъдещето. През всички тези изключително трудни години на противостоене и борба Людмила Шапошникова беше и е безсменен ръководител на Международния Център-Музей „Рьорих“, който не само оцеля, но и израсна и се превърна в значителна културна институция в Русия.
   Животът е сложен. В него често противоположните явления образуват това, което наричаме „от една страна“ и „от друга страна“. Тази особеност Л. В. Шапошникова отбелязва в живота на Владимир Вернадски в Съветска Русия. От една страна – поръчкови статии срещу великия учен в съветската преса, наказания, като лишаване от званието академик и изключване от състава на Академията на науките на СССР (наказанието продължава кратко, поради острата реакция на руската и международната научна общност), унизителна забрана да се публикуват трудовете му, не по-малко унизителна забрана да напуска страната, изключително трудни условия за работа, репресиране на неговите приятели и ученици, и от друга страна – признание на огромните му научни достижения и награждаване през 1943, в самия разгар на Втората световна война, със Сталинска премия в размер на 200 000 рубли (изключително голяма за онези времена сума).[44] Днес това „от една страна“ и „от друга страна“ сякаш отново ярко се проявява – в живота на самата Людмила Шапошникова. От една страна – огромната борба за съхранението на Международния Център-Музей „Рьорих“, за която бе казано по-горе и в условията на която работи ръководеният от Л. В. Шапошникова Център-Музей, незатихващият поток от клевети и хули; от друга страна – признанието, което нейното научно, философско и обществено творчество получи. Изказванията на редица държавни деятели, общественици и учени, адресирани до Л. В. Шапошникова в 2006 – годината, когато в Русия бе отбелязан нейният 80-годишен юбилей, са свидетелство за това. Ето част от тях: [45] 
   

„Вие – известен в Русия и извън нейните предели учен изтоковед и талантлив писател – посветихте своя живот на подвижническата и просветителската дейност. В много отношения благодарение на Вашите усилия, неизтощима енергия и ентусиазъм нашите съвременници имат възможност да се приобщят към творческото наследство на семейство Рьорих, да се запознаят с интересни трудове в областта на философията, историята и изкуствознанието“.

Президент на Руската Федерация В. В. Путин

„Във всички, които Ви познават, истинско възхищение предизвиква Вашата незнаеща покой жизнена енергия, целеустременост, Вашето пълно себеотдаване и себеотрицание в служенето на високите идеали на доброто и вселенския разум. Благодарение на Вашата подвижническа мисия, на руска земя се върна много от това неоценимо наследство, което бе създадено от творческия гений на семейство Рьорих. Вие сте в основата на създаването в Москва на Международния Център „Рьорих“ и сте безсменен директор на уникалния Музей „Н. К. Рьорих“ в продължение на две десетилетия.
   Просветителската дейност, организирането на между-народни конференции, безбройните научни пътувания и експедиции, книгите и статиите, посветени на философското, художественото и научното наследство на семейство Рьорих – във всичко се усеща мощното дейно начало на човек, който е поставил пред себе си безпримерни задачи – да вникне в глъбинните закони на Битието, да разшири хоризонтите на Съзнанието и да усети пулса на Времето и Космоса.“

Министър на външните работи на Руската Федерация
С. Лавров

„Цялата Ви дейност е неразривно свързана с отечествената култура, на чието запазване и развитие вие посветихте своите сили, творческа енергия и талант. Уверен съм, че Вашите способности и изключително висок професионализъм ще бъдат нужни на обществото още много години напред“.

Министър на културата и масовите комуникации
на Руската Федерация А. С. Соколов

  „Вашата многогодишна подвижническа дейност, посветена на събирането, съхраняването и популяризирането на наследството на Рьорих, служи за пример на много млади изследователи на проблемите на космическото мислене. В значителна степен благодарение на Вашето ръководство Музеят „Н. К. Рьорих“ днес стана голям международен научен и културен център.
   Вие изключително много направихте и продължавате да правите за развитието на културните връзки между Индия и Русия, за сближаването и взаимното разбирателство между нашите народи“.

Експрезидент на СССР М. С. Горбачов

  „Неизчерпаемата творческа енергия, изключително широкият кръгозор, целеустремеността, всеотдайната и плодотворна научноизследователска и педагогическа работа Ви спечелиха високо признание и заслужено уважение в Родината и далеч извън нейните предели. Отдавайки всичките си сили и опит за изучаването на историята на културата на Индия и установяването на връзки между представителите на обществеността на двете страни, Вие направихте своя уникален принос в делото по укрепването на дружбата между народите на Русия и Индия и развитието на отечествената индология.
   Благодаря Ви за голямото внимание, което Международният Център „Рьорих“ отделя на сътрудничеството с Индия по въпросите на съхраняването за поколенията на наследството на семейство Рьорих и за заинтересованото участие в укрепването на руско-индийското партньорство в областта на културата и духовността.“

В. И. Трубников
Извънреден и Пълномощен посланик на Руската Федерация в Индия

 „В този забележителен за Вас ден ние се обръщаме към Вас с думи на благодарност и искрена признателност за Вашия труд и неуморна подвижническа дейност за съхраняването на културното достояние на Русия – наследството на изтъкнатото семейство Рьорих.
   В течение на много години Вие оглавявате недържавния Център-Музей „Н. К. Рьорих“, създаден по инициатива на С. Н. Рьорих, който за тези години се превърна в крупна културна институция. Вие ръководите огромна научноизследователска работа, много сили отделяте за организирането на изложби, за провеждането на международни конференции и симпозиуми.“

Президент на Руската академия на образованието
Н. Д. Никандров

 „Много се радвам, че по волята на съдбата се оказах редом до Людмила Василиевна [Шапошникова] – човек силен, необикновен, дълбок и искрен в това, което е избрал. Съдбата ми подари запознанството с Людмила Василиевна и възможността да помагам на нея и на делото на семейство Рьорих. От все сърце й пожелавам да й стигнат силите за още много и дълги години. Благодаря Ви, Людмила Василиевна за това, че Ви има, за това, което Вие правите. Желая Ви здраве! Здраве! Здраве!“

Анатолий Карпов
Президент на Фонда на мира
Многократен световен шампион по шахмат

 „В нашата страна и в чужбина Вие сте известна като специалист от най-високо ниво, отнасящ се към своята работа с отговорност и професионализъм. В Комисията високо ценят Вашия личен принос в съхраняването на наследството на изтъкнатото семейство Рьорих, което е достояние на културата на нашата страна. Благодарение на Вашите качества на блестящ ръководител, учен със световно име и изтъкнат деятел на изкуството и културата на Руската Федерация, недържавният Музей „Н. К. Рьорих“ поддържа своя статус на едно от най-значителните учреждения на руската култура.“

Отговорен секретар на Комисията на Руската Федерация
по въпросите на ЮНЕСКО Г. Орджоникидзе

   На 27 юли 2006 година с указ на Президента на Руската Федерация В. Путин Людмила Шапошникова бе наградена с орден „Дружба“ за развитие на музейното дело и съхранение на културното наследство. А на 25 април 2007 година творческият колектив, ръководен от нея в качеството й на Първи вицепрезидент на Международния Център „Рьорих“ и Генерален директор на Музея „Николай Рьорих“, стана носител на Националната премия „Културно наследство“. Премията бе връчена от Националния фонд „Възраждане на руските имения“ при подкрепата на Министерството на културата и масовите комуникации на Руската Федерация за големите заслуги на Людмила Шапошникова и нейните сътрудници в организирането и осъществяването на реставрацията на „Имението Лопухини“ – паметник на архитектурата на 17.–19. век, намиращ се в самия център на Москва. Имението, в което се помещава недържавният Музей „Н. К. Рьорих“ бе възстановено буквално от руини без нито една копейка държавни средства. На 25 декември 2007 г. издаваното от Международния Център  „Рьорих“ списание „Култура и време“, чийто главен редактор е Людмила Шапошникова, бе наградено със Знак на отличието „Златен фонд на пресата –  2008“. Знакът е присъден от Неправителствен експертен съвет под председателството на президента на Руската библиотечна асоциация, генерален директор на Руската национална библиотека В. Н. Зайцев и генералния директор на Руската държавна библиотека, член на президиума на Съвета към Президента на Руската Федерация по култура и изкуство, президент на Библиотечната асамблея на Евразия В. Н. Фьодоров. Изданията, включени в Златния фонд на пресата, се препоръчват на руските библиотеки за комплектуване на техните фондове.
   В заключение бих искала да цитирам изказването на известния руски писател Николай Тихонов за научното и художествено творчество на Л. Шапошникова, посветено на Индия: „Л. В. Шапошникова със своите книги продължава най-добрите традиции на руските учени и писатели […]“.[46] Можем с увереност да допълним, че не само със своите книги, но и с целия си живот Людмила Шапошникова продължава една от най-важните традиции на творците на руската Духовна революция: съответствието между високите идеали, изразени в трудовете на учения и мислителя, и неговия живот. Може би точно това съответствие отвежда на пътя, на който творчеството започва да преодолява границите на хартията и перото и се превръща в творчество на живота.
   Когато в самото начало на 90-те години на миналия век Святослав Рьорих казва, обръщайки се към Людмила Шапошникова: „Благодаря Ви за бъдещето, което ни носите“, малцина са могли да си представят, че точно в периода на пълна разруха и разграбване върху руините на изоставена сграда ще възникнат първият в Русия недържавен музей – Музеят „Н. К. Рьорих“ и Международният Център „Рьорих“, който за по-малко от десетилетие ще се превърне в крупен културен и научен център, привличащ водещи руски и чужди учени и творци.
   Л. В. Шапошникова продължава да твори бъдещето... Важно място в това творчество принадлежи на научните й трудове, посветени на новото космическо мислене. В тях се съдържа повеля на времето. Когато трудовете на учен и мислител придобиват такъв характер, неговото име престава да му принадлежи и става изразител на тези нови идеи и знания, чийто носител той се явява и на които им е съдено да станат ново стъпало в развитието на човечеството.

РУСКИЯТ КОСМИЗЪМ
И НОВИЯТ КОСМИЧЕСКИ МИРОГЛЕД

Материали от Международната
научно-обществена конференция

София, 15 май 2008

Конференцията е проведена в рамките на
Програмата „Николай Рьорих. Художник, учен,
мислител, хуманист“

Национално сдружение „Рьорих“ – член на
Международния Център-Музей „Рьорих“

София, 2010


Предговор

   Годината на Русия в България – две хиляди и осма – бе ознаменувана с провеждането в нашата страна на Програмата „Николай Рьорих. Художник, учен, мислител, хуманист“. Международната научно-обществена конференция „Руският космизъм и новият космически мироглед“ бе най-важната съставна част на тази програма.
   Инициаторите – Националното сдружение „Рьорих“ в България и Националният музей „Земята и хората“ – осъществиха програмата съвместно с Националната галерия за чуждестранно изкуство, Държавната агенция „Архиви“ и Централния държавен архив, Центъра за източни езици и култури на Софиийския университет „Св. Климент Охридски“ и Украинското Рьорихово общество – Украинско отделение на Международния Център „Рьорих“ като съорганизатори. Културната инициатива получи подкрепата на Международната фондация „Св. Св. Кирил и Методий“, Руския културно-информационен център в София и Посолството на Украйна в България.
   Програмата „Николай Рьорих. Художник, учен, мислител, хуманист“ бе проведена от 13 май до 2 юни 2008 година в София под патронажа на Президента на Република България господин Георги Първанов и Извънредния и Пълномощен посланик на Руската Федерация в Република България господин Анатолий Потапов и бе посветена на две годишнини: 80 години от завършването на Централноазиатската експедиция на Н. К. Рьорих и 30 години от провеждането на Програмата „Николай Константинович Рьорих“ от Комитета за култура на България под ръководството на Людмила Живкова.
   Трудно е да си представим Година на Русия в България без провеждането на прояви, посветени на Николай Рьорих. Благодарение на тях България остава вярна на своите изтъкнати деятели на културата, на високите духовни идеали. Напълно закономерно е, че при осъществяването на посветената на Николай Рьорих програма през 2008 година се проявиха важни моменти на приемственост с проведената преди 30 години от Комитета за култура на България Програма „Николай Константинович Рьорих“. Тази приемственост откриваме на първо място в уважението и вниманието към творческото наследство на Николай Рьорих, което бе изразено от българската държава в лицето на Президента на Република България господин Георги Първанов. На второ място, това е участието в Програмата през 2008 на специален гост – Международният център „Рьорих“, който е основан в Москва от Святослав Рьорих и е достоен продължител на делото на семейство Рьорих. Преди 30 години в организираната от Комитета за култура Програма „Николай Константинович Рьорих“ участва лично последният жив член на семейство Рьорих – Святослав Николаевич Рьорих.
   Закономерно е също така, че творческото наследство на Николай Рьорих е мостът към разбирането на руския космизъм в нашата страна. Това обстоятелство има своите исторически предпоставки преди всичко в България и за тях ще бъде казано по-долу. Тук ще отбележим специално думите на Президента Георги Първанов в неговото приветствие към участниците в Програмата „Николай Рьорих. Художник, учен, мислител, хуманист“: „Програмата, която сега се провежда в Националния музей „Земята и хората“, ще позволи да се докоснем до изключително важен период в руската култура от началото на 20. век. Именно през този период на разцвет в изкуството, философията и науката, наричан Руския сребърен век, започва формирането на това, което учени и мислители понастоящем определят като космически мироглед и космическо мислене. Идеите, свързани с осъзнаването на тясната взаимовръзка между човека, планетата и Космоса имат огромно значение за бъдещето“. Към това можем само да добавим, че днес всяко запознаване с културата на Русия не би било пълно и цялостно, ако то не включва в себе си нейния Сребърен век. Това разбиране е изразено и в резолюцията на състоялата се в София конференция „Руският космизъм и новия космически мироглед“, в която е казано: „Провеждането на Конференцията в Годината на Русия в България е наложено от необходимостта от по-задълбочено опознаване на руската култура и създаване на по-цялостна представа за нейното развитие през 20. век“.
   В Съветския съюз е съществувала напълно открита забрана върху творческото наследство на поетите, писателите, художниците, философите и учените на Сребърния век. Съдбата на някои от тях в съветско време е особена. Така, творчеството на Константин Циолковски в областта на физиката и ракетостроенето е признато, но за неговите философски трудове се мълчи. Художественото творчество на Николай Рьорих, прославило Русия в целия свят, получава официално признание, но неговите философски трудове са подложени на цензура и забрани. Това разделяне на единното в своята същност творчество е преодолявано от отделни смели учени, сред които следва особено да се отбележи Людмила Шапошникова. Тя притежава мъжеството да напише в своите публикации през 70-те и 80-те години на миналия век, че живописта на Николай Рьорих не е нищо друго, освен философията Жива Етика, въплътена в цвят и символ (1, с. 34).
   В културното общуване между България и Русия преди 1989 година имената и творческите достижения на великите учени и творци на руския Сребърен век отсъстват, предвид посочените по-горе идеологически условия в самия Съветски Съюз, а също така и в България. Пробив е осъществен по отношение на творчеството на семейство Рьорих благодарение на председателя на Комитета за култура Людмила Живкова. В замислената от нея Програма „Николай Константинович Рьорих“, осъществена от държавата, е заложено запознаването на българската общественост с всички аспекти на творчеството на великия деятел на руската и световна култура. Разбира се, тази постановка предизвиква съпротива както в България, така и в Съветския съюз лично от страна на министъра на културата на СССР П. Демичев. Независимо от това, Програмата е реализирана и 1978 година става за българите „година на Рьорих“. За успеха на Програмата особено значение има личният принос в нейното провеждане на изтъкнатия художник, мислител, учен естествоизпитател и обществен деятел Святослав Николаевич Рьорих. Той помага за организирането в София през 1978 на едни от най-значимите през 20. век изложби на картини на баща и син Рьорих. Святослав Рьорих участва също така в откриването на тези изложби, в провеждането на Международния симпозиум в София, посветен на Н. К. Рьорих, дава интервюта за пресата, по радиото и телевизията в България, чете лекции пред студенти, взема участие в много други мероприятия в годината на Рьорих в България. Ето защо с увереност може да се каже, че благодарение на Людмила Живкова името на семейство Рьорих става добре известно в България, а тяхното творчество предизвиква неизменен интерес и уважение. Забележително е следното изказване на Л. Живкова: „Днес науката все по-смело говори за използването на космическия научен подход при изследване на действителността. Широтата и многостранността на научно-творческите интереси на Рьорих, диапазонът на неговите научни изследвания – от изучаването на древните писмени и архитектурни паметници на културата до изследването на въздействието и отражението на космическите лъчи и взаимовръзката между човека и Космоса, създадените от него два големи научни института – института за синтетично изследване на изкуството в Ню Йорк и института за синтетични научни изследвания в Хималаите в Индия – укрепват представата за Рьорих като предтеча и поборник за усвояването на космическия научен метод за изследване на света. В науката Рьорих вижда фактор за еволюцията на човечеството. Науката трябва да бъде безгранична и безстрашна. Всеки, който работи и реализира себе си на попрището на науката, трябва да бъде отворен за всичко полезно, за всичко, което е създавано от векове и което се пази в съкровищницата на историческия опит на човечеството“ (2, с. 24). Вече след смъртта на Людмила Живкова, Л. В. Шапошникова първа ще напише за големия принос на този български държавен деятел в културата на 20. век и ще отбележи: „Благодарение на нея [Людмила Живкова – бел. М.К.] творчеството и наследството на Рьорих е било оценено в България по-справедливо и дълбоко, отколкото в Родината на самия художник“ (3, с. 14).
   Идеите на Николай Рьорих и на философската система Жива Етика са били творчески приложени от Людмила Живкова в много области на държавното културно строителство. Ще се спрем на друга значителна инициатива – честването на 1300-годишнината на България през 1981 година. Според виждането на Л. Живкова, една от задачите на честването е било да покаже, че нито един народ не се е развивал изолирано от общочовешката еволюция, нито пък откъснат от своето минало. Към отбелязването на юбилея е трябвало да се подхожда от гледна точка на това, какво е получил българският народ от миналото – не само от тракийската цивилизация, но и от прабългарската и славянската (4, с. 4). Без приемственост, без достиженията на миналото – няма бъдеще. По това време тази постановка на честването на 1300-годишния юбилей предизвиква немалка опозиция; партийните идеолози у нас смятат, че тя ще измести най-светлия празник на социалистическата революция. По същество, тази постановка на празника преодолява създаденото от официалната идеология изкуствено разделение на културата на България на „социалистическа“ и „несоциалистическа“. Днес недостатъчно дълбоко се осъзнава, че в тези години свободата на изследванията и в областта на тракологията, и в областта на историята и културата на прабългарите и славяните до голяма степен се дължи на културния подвиг на държавния деятел Людмила Живкова. Тя не успява да доживее само няколко месеца до честването на юбилея в България. Нейната внезапна смърт се отразява и на Програмата „Николай Константинович Рьорих“. Програмата е трябвало да бъде постоянна, но след нейната кончина през юли 1981 нищо от планираното не е осъществено.
   Разбира се, при съществуващите тогава идеологически условия както в България, така и в Съветския Съюз, председателят на Комитета за култура Л. Живкова не е могла да даде възможност на българската културна общественост да изследва връзките между творчеството на Николай и Елена Рьорих и другите представители на руския Сребърен век. Още по-малко е било възможно това след нейната смърт, когато в България рязко приключва периодът на относителна духовна свобода. След 1989 в значителна степен отслабват културните връзки между България и Русия, като следствие много нови явления в руската наука, философия и изкуство днес не са известни на българската културна общественост. От друга страна, именно в този период след 1990 година придобитата отново свобода в Русия дава възможност на много духовни тенденции в тази страна, в това число и на космизма, да получат „втори живот“. И ако в Русия в края на 19. – началото на 20. век започва Духовната революция, дала Сребърния век в нейната култура, то днес тя е пространство на възраждащата се Духовна революция. Водещо място в този процес принадлежи на Международния Център-Музей „Н. К. Рьорих“ (МЦР), основан през 1989 година от Святослав Рьорих – по-малкия син на Николай и Елена Рьорих. За времето след своето създаване МЦР се превърна в крупна неправителствена културна институция, чиято научна и културна дейност успя да привлече водещи учени и творци, научни и културни организации.
   Ето защо бе толкова значимо участието на Международния Център „Рьорих“ като специален гост в провежданата през 2008 в България Програма „Николай Рьорих. Художник, учен, мислител, хуманист“. То намери израз в презентацията на Международния Център „Рьорих“, на Обединения Научен Център по проблемите на космическото мислене (ОНЦ КМ) към МЦР и на списанието „Култура и време“, която се състоя на 15 май 2008 в Националния музей „Земята и хората“ с участието на заместник-генералния директор на Музея „Н. К. Рьорих“ А. В. Стеценко, заместник-председателя на Научния съвет на ОНЦ КМ А. Г. Назаров и отговорния секретар на списанието „Култура и време“ О. А. Лавренова. Международният Център „Рьорих“ присъстваше в Програмата и чрез редица изложби. Особено важно бе участието на МЦР в Международната научно-обществена конференция „Руският космизъм и новият космически мироглед“. По случай откриването на Програмата и Конференцията Национално сдружение „Рьорих“ издаде на български език сборник статии на Людмила Шапошникова, озаглавен „За новото космическо мислене“, който бе представен в рамките на програмата.
   Тържественото откриване на Програмата „Николай Рьорих. Художник, учен, мислител, хуманист“ се състоя на 13 май 2008 в Националния музей „Земята и хората“, в залата „Гигантски кристали“. Приветствие към участниците в Програмата и Международната научно-обществена конференция бе изпратено от Президента на Република България господин Георги Първанов. При откриването на програмата слово произнесоха Извънредният и Пълномощен посланик на Руската Федерация в България господин Анатолий Потапов, директорът на Националния музей „Земята и хората“ доц. Михаил Малеев, заместник-генералният директор на Музея „Н. К. Рьорих“ Александър Стеценко, директорът на Центъра за източни езици и култури на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ проф. Александър Федотов, председателят на Национално сдружение „Рьорих“ Марга Куцарова.
   Участниците в срещата с интерес се запознаха с експозициите, разположени в Националния музей „Земята и хората“. Бяха представени 50 оригинални картини от цикъла „Хималаи“ на Н. К. Рьорих от фонда на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Изложбата от авторски фототворби на Генералния директор на Музея „Н. К. Рьорих“ Людмила Шапошникова с названието „По маршрута на Майстора“ представи на българските зрители красотата на природата, на хората и на създадената от тях култура в страните, през които преминава Централноазиатската експедиция на Николай Рьорих. Вълшебството на цветовете и композицията в художествените творби на Н. Рьорих и майсторството на фотографията, заснета от учения индолог, преминал след Николай Рьорих по маршрута на експедицията, дадоха възможност на посетителите на Музея „Земята и хората“ да се докоснат до Азия – древна и мъдра. В рамките на програмата бяха представени и документална изложба, посветена на Международния Център-Музей „Н. К. Рьорих“; две документални изложби от Държавна агенция „Архиви“: „Знамето на Мира – от Брюж до Космоса“, посветена на Пакта Рьорих, а също така „Приносът на България в развитието на идеите на Рьорих“. Изложбата, представяща приноса на нашата страна в развитието на идеите на семейство Рьорих през 70-те и 80-те години на миналия век, както и изложбата „По маршрута на Майстора“ бяха свързани с двете годишнини, на които бе посветена Програмата за Н. Рьорих: 30 години от провеждането на програма „Рьорих“ у нас и 80 години от завършването на Централноазиатската експедиция. На експедицията бяха посветени и доклади, представени на Конференцията.
   На 15 май 2008 г. в Националния музей „Земята и хората“, непосредствено след презентацията на Международния Център „Рьорих“, ОНЦ КМ и списанието „Култура и време“, бе открита Международната научно-обществена конференция „Руският космизъм и новият космически мироглед“.
   На 16 май се проведе Кръгла маса, посветена на приноса на България в изследването и популяризирането на идеите на Рьорих. Вниманието на присъстващите бе привлечено от спомените на доктор Сергей Куприянов за срещите със Святослав Николаевич Рьорих в България, а също така и на Александър Вълчев, Председател на Българския национален комитет на Международния съвет на музеите, за неговата работа в Комитета за Култура с Людмила Живкова.
   В отговор на обръщението на Национално сдружение „Рьорих“ и във връзка с провеждането на Програмата „Николай Рьорих. Художник, учен, мислител, хуманист“ по Първи канал на БНТ бяха показани два филма: на 29 май 2008 бе излъчен документалният филм „Николай Рьорих“, създаден през 1976 година от режисьора Роналд Сергеенко и сценаристите Людмила Шапошникова и Ренита Григориева, а на 23 октомври 2008 – рождената дата на Святослав Рьорих – бе показан документалният филм „Моите картини“, в който Святослав Рьорих, по време на неговата изложба в София през 1978 година, разказва за източниците на вдъхновение в своето изкуство.
   Състоялата се Конференция бе първата в България, посветена на новото космическо мислене. Този научно-обществен форум предизвика интерес и отклик от страна на представителите на българската научна и културна общественост. Той изпълни целите, поставени пред него: да запознае с осъществяваната в Русия научна работа в областта на новото космическо мислене и с най-важните идеи в тази област, на които принадлежи бъдеще в планетарен мащаб; да изследва съществуването на близост и съзвучие между идеите на творците на Руската духовна революция и представителите на българската култура; да установи сътрудничество между българските и руските учени и деятели на културата в тази област, в това число чрез Обединения научен център по проблемите на космическото мислене (ОНЦ КМ). Радостен е фактът, че предложението на Конференцията за създаване на българско подразделение на ОНЦ КМ на основата на Национално сдружение Рьорих“ – член на МЦР, вече е осъществено. То бе подкрепено на заседанието на Научния съвет на ОНЦ КМ от 24 юни 2008 година и с решение на Управителния Съвет на Национално сдружение „Рьорих“ от 24 октомври 2008 бе създаден Български научен център по проблемите на космическото мислене с директор проф., дфн Александър Федотов, който е член на Научния съвет на ОНЦ КМ.
   Международната научно-обществена конференция „Руският космизъм и новият космически мироглед“ потвърди неизменния интерес на нашата научна и културна общественост към културата на Изтока. В България той е свързан и с търсенето на нашите древни корени. В този интерес към Изтока откриваме още едно съзвучие между българската и руската култура, което може да стане залог за бъдеща успешна работа на учените от тези страни в областта на новото космическо мислене.

Председател на Национално сдружение „Рьорих“
Марга Куцарова

Бележки
1. Лавренова О. Живот като пламък. По случай 80-годишнината на Людмила Шапошникова. – В: Л. В. Шапошникова. За новото космическо мислене. София: Национално сдружение „Рьорих“. 2008
2. Живкова Л. По законам красоты. Москва: „Правда“. Библиотека „Огонек“. 1979
3. Шапошникова Л. В. Людмила Живкова – държавен деец и подвижник. – В: По законите на красотата. Посвещава се на 60-годишнината от рождението на Людмила Живкова. София: Национално сдружение „Рьорих“. 2002
4. Стенограма на среща на др. Людмила Живкова с представители на радиото, телевизията и печата във връзка с мероприятието „Рьорих“ – 27.04.1978 г. Централен държавен архив, дело 288 Б, опис 3, а.е. 4

Предговор

   Името на Николай Рьорих е добре известно в България, както и това, че той е не само велик художник, но и голям учен, мислител, пътешественик и обществен деятел. Огромното творческо наследство, което стои зад всяко едно от тези понятия, изисква внимателно опознаване, осмисляне и задълбочено изследване.
   Научно-обществената конференция, посветена на Централноазиатската експедиция на Николай Рьорих (1923–1928), е първата по рода си у нас и е важна крачка в опознаването и изследването на неговото творчество. Тя бе организирана от Центъра за източни езици и култури на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, от Българския център по проблемите на космическото мислене и Националното сдружение „Рьорих“ – член на Международния Център „Рьорих“. В Конференцията участваха представители на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, БАН, Музикалната академия „Проф. Панчо Владигеров“, Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии, Националното сдружение „Рьорих“, Минно-геоложкия университет „Св. Иван Рилски“. Със свой доклад в Конференцията задочно участва и Людмила Шапошникова, първи вицепрезидент на Международния Център „Рьорих“, генерален директор на Музея „Н. К. Рьорих“ в Москва, академик на Руската академия на естествените науки и на Руската академия по космонавтика „К. Е. Циолковски“.
   Конференцията, посветена на Централноазиатската експедиция, се състоя на 23 октомври 2009 година – рождената дата на Святослав Рьорих, изтъкнат художник, мислител, учен и обществен деятел. Святослав Николаевич, по-малкият син на Николай и Елена Рьорих, взима участие само в „индийската“ част на Централноазиатската експедиция, която е осъществена в самото начало. В периода от ноември 1924 до началото на 1928 година той е в САЩ, където осигурява логистичната подкрепа на експедицията. Святослав Рьорих е единственият от семейство Рьорих, който посещава България. Благодарение на неговото тясно сътрудничество с нашата страна, в София през 1978 година е проведена една от най-големите изложби от картини на Николай Рьорих през ХХ век, а осъществената през същата година от Комитета за култура Програма „Николай Константинович Рьорих“ получава изключително голям международен резонанс не само в Европа, но и в Азия и Америка.
   Творчеството на Николай Рьорих във всичките му аспекти е дълбоко съзвучно с търсенията на изтъкнати деятели на българската култура и наука, това взаимно привличане или съзвучие започва в началото на ХХ век и не прекъсва през цялото изминало столетие. Васил Стоилов е един от тези, които са носители на нишката на приемственост между първата и втората половина на ХХ век. Направил не малко за популяризирането на творчеството на Н. Рьорих в България през 30-те години на миналия век, художникът В. Стоилов през 1978 година подчертава особено космичността в изкуството на Рьорих. [1] За същата тази космичност, която се проявява както в художественото, така и в научното, и във философското творчество на Рьорих, пише един от големите руски учени академик Александър Яншин: „И въз основа на литературните произведения, а отчасти и въз основа на художественото творчество, Н. К. Рьорих трябва да бъде включен в тази плеяда крупни учени, които още преди полета в Космоса са приближавали времето на изучаването на Вселената, на изучаването на Земята от Космоса, тоест до имената на К. Е. Циолковски, А. Л. Чижевски, В. И. Вернадски трябва, разбира се, да се постави името на Н. К. Рьорих“. [2]
   Космическите изследвания се зараждат в края на ХІХ – началото на ХХ век като неразривно единство на естественонаучни и технически аспекти, от една страна, и философски и хуманитарни, от друга. Ярко олицетворение на това единство е основоположникът на съвременната космонавтика и ракетостроенето Константин Циолковски, който е и забележителен философ, създал уникална космическа философия. Самият той отбелязва: „Моята ракета трябва да послужи на тази космическа философия…“ [3] , на търсенето на отговорите на въпросите за същността на материята и смисълът на нейното съществуване. Поради причини, на които няма да се спираме тук, през ХХ век с изследването на Космоса се свързват основно техническите аспекти, които заемат водещо място в тази област. Нека не забравяме обаче, че Космосът от най-древни времена присъства в културата на всички народи. Там откриваме съкровищница от знания за Космоса, за връзката Човек-Планета-Космос, за мястото на човека във Вселената. Голяма част от тези знания не са добити емпирично, а по умозрителен, духовен, интуитивен път. Бъдещата наука няма да може да се развива, ако пренебрегва тези знания, ако не се насочи към тяхното научно изследване; нещо повече, новата система на познание трябва да включва не само науката, но и философията в най-широкия смисъл, и религиозния опит и изкуството – тези положения представляват основите на зародилия се в руската наука в края на ХІХ – началото на ХХ век космизъм. Сред неговите основоположници са Константин Циолковски, Владимир Вернадски, Александър Чижевски. Академик А. Яншин напълно основателно поставя в този ред от учени космисти и името на Николай Рьорих. Творчеството на Рьорих, философската система Жива Етика, създадена от Елена и Николай Рьорих съвместно с група анонимни учители на Изтока, представляват неразделна част от процеса на формиране на руския космизъм. Жива Етика се явява завършващият етап във формирането на новото космическо светоусещане в Русия, тя съдържа в себе си новата система на познание, която е предпоставка за развитието на новото космическо мислене. Тази система на познанието включва в единно синтетично цяло както емпиричното знание, така и етичните моменти, умозрителната философска мисъл, достиженията на изкуството и религиозния опит. В светлината на казаното, закономерно е съждението на Б.Н. Кантемиров, вицепрезидент на Руската академия по космонавтика „К. Е. Циолковски“: „Като правило, Космосът се възприема от техническа гледна точка. Благодарение на Рьориховото наследство, ние черпим и развиваме хуманитарните проблеми на космонавтиката“. [4]
   На тези проблеми бе посветена проведената на 15 май 2008 година в Националния музей „Земята и хората“ международна научно-обществена конференция „Руският космизъм и новият космически мироглед“. [5] Конференцията завърши с приемането на резолюция, в която, в частност, се изразява препоръка за създаване на български център по проблемите на космическото мислене на базата на Национално сдружение „Рьорих“, който да работи в координация с Обединения научен център по проблемите на космическото мислене към Международния Център-Музей „Рьорих“.
   Българският научен център по проблемите на космическото мислене бе създаден на 24 октомври 2008 година към Националното сдружение „Рьорих“. Именно този Център е инициатор на провеждането на Конференцията, посветена на Централноазиатската експедиция на Николай Рьорих. Тази експедиция следва да бъде изучавана от гледна точка на новата система на познание, съдържаща се във философската система Жива Етика. Изваждането й извън контекста на цялостното Рьорихово творчество методологически не би било коректно.
   Маршрутът на Централноазиатската експедиция включва Индия, Китай, Съветски Алтай, Монголия, Тибет и  отново Индия. Това са страни с древна и богата култура. Тяхното изучаване, от гледна точка на новата система на познание на космическото мислене, има значение не само за ориенталистиката, чийто основен предмет на изследване те представляват, но и за много други клонове на човешкото познание, в това число и за естествените науки.
   Централноазиатската експедиция на Николай Рьорих има голям принос за преосмисляне на европоцентризма в науката. И не случайно на камъка, поставен на мястото на кремацията на Рьорих в древната хималайска долина Кулу в Индия е изсечено на хинди: „Тялото на Махариши Николай Рьорих, великия приятел на Индия, бе предадено на огъня на това място […]“. Малцина са тези, които Азия приема не само с уважение, но и с отворено сърце. Струва си да се посочи още едно свидетелство на професор Шагдарин Бира, академик на Монголската академия на науките, генерален секретар на Международната асоциация на монголоведите, президент на Монголското общество „Рьорих“: „Международната Централноазиатска експедиция на Н. К. Рьорих влиза в историята на науката като изключително голям подвиг на велик учен, истински хуманист и най-голям приятел на народите на Азия“. [6]
Конференцията, посветена на Централноазиатската експедиция на Николай Рьорих, привлече към своята работа представители на академичната и културна общественост у нас и положи основите за нови бъдещи изследвания.

Марга Куцарова
Председател, Национално сдружение „Рьорих“

1. Вж.: Проблеми на културата, издание на Комитета за култура. С., 1978, № 2.
2. В. „Наука в Сибири“. 10.11.1984 г.
3. Чижевский А. Л. Аэроионы и жизнь. Беседы с Циолковским. Москва: Мысль. 1999. С. 675-676.
4. Поздравителен адрес на Б.Н.Кантемиров. / 80 лет Центрально-Азиатской экспедиции Н.К.Рериха. Материалы Международной научно-общественной конференции. 2008. Москва, 2009. С. 32.
5. Конференцията се състоя в рамките на откритата на 13 май 2008 година програма „Николай Рьорих. Художник, учен, мислител, хуманист“, която бе организирана от Националния музей „Земята и хората“, Националното сдружение „Рьорих“, Центъра за източни езици и култури на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Националната галерия за чуждестранно изкуство, Държавната агенция „Архиви“ и Украинското Рьорихово общество и се проведе под патронажа на Президента на Република България господин Георги Първанов и Извънредния и пълномощен посланик на Руската Федерация в България господин Анатолий Потапов.
6. Поздравителен адрес на Шагдарин Бира. / 80 лет Центрально-Азиатской экспедиции Н.К.Рериха. Материалы Международной научно-общественной конференции. 2008. Москва, 2009. С. 25.

Людмила Шапошникова

За новото космическо мислене

Сборник статии

Национално сдружение „Рьорих“ – член на Международния Център-Музей „Рьорих“

София, 2008

[Предговор]

Сборникът „За новото космическо мислене“ съдържа статии на Людмила Шапошникова – изтъкнат руски учен, философ и писател, основател и генерален директор на Музея „Н. К. Рьорих“ в Москва, академик, заслужен деятел на изкуствата на Руската Федерация. Включените в настоящия сборник статии, макар и да представляват неголяма част от нейното творчество, посветено на новото космическо мислене, обхващат едни от най-важните идеи в тази област.

Три от тях: „Исторически и културни особености на новото космическо мислене“, „Как започна. Международната научна конференция през 2003 година за новото космическо мислене“ и „Светлината на Утринната звезда“ са публикувани за пръв път в Москва през 2005 година в сборника „Обединен научен център по проблемите на космическото мислене“. Те представят историческата и философската основа за формирането на новото космическо мислене, основните проблеми, които то повдига, както и историята на създаването на Обединения научен център по проблемите на космическото мислене (ОНЦ КМ). Той е учреден през декември 2004 година на базата на Международния Център „Рьорих“ (МЦР), с участието на представители на Руската академия на науките, Руската академия на естествените науки, Руската академия на космонавтиката „К. Е. Циолковски“ и Руската академия на образованието.

Статията „Дневникът на стария лекар“ носи наименованието, дадено от Николай Иванович Пирогов на водения от него дневник, и е публикувана за пръв път в издаваното от МЦР обществено-научно и художествено списание „Культура и время“ (№ 2 от 2003). Н. И. Пирогов – голям руски учен и хирург – е добре познат у нас. Шапошникова разкрива малко известен аспект от неговия живот и дейност – философското му творчество, което му отрежда мястото на един от предшествениците на новото космическо мислене.

В „Двадесети век. На прага на Новия Свят“ Людмила Шапошникова разглежда развитието през 20. век на идеята за Нов Свят и Нов човек. Тази идея, съществуваща от най-древни времена, през изминалия век не само достига своя най-ярък израз, но и започва да бъде въплъщавана в живота от различни обществени сили в съответствие с техните представи за Новия Свят и Новия човек. В многообразието от идеи ясно се открояват две противостоящи си тенденции – едната е представена от новото космическо мислене на Духовната революция в Русия, другата е породена от социалната революция и от социалните кръгове, принадлежащи идейно към привържениците на така наречената материалистическа мисъл.

В статията „Магическият мост на синтеза“ Людмила Шапошникова разглежда извечния въпрос за взаимоотношението „Изток – Запад“ и запознава с вижданията на един от основоположниците на новото космическо мислене – Николай Рьорих. Мислител и художник от планетарен мащаб, формиран в „източно-западната“ руска култура, Рьорих първо усеща проблема „Изток-Запад“ дълбоко в себе си, а впоследствие влиза в съприкосновение с него на практика, в самия живот. Той е бил убеден, че сближаването на Изтока и Запада ще доведе до възраждането и на единия и на другия. Синтезът на явлението „Изток-Запад“ Рьорих е смятал за еволюционна задача.

Сборникът съдържа и раздел за автора. Две от статиите в него са публикувани за пръв път в двутомника „Держава Рерихов“ (Шапошникова, Л. В. Держава Рерихов. Москва. 2006): посветената на живота и творчеството на Людмила Шапошникова статия „Живот като пламък“ от О. А. Лавренова, водещ научен сътрудник на Института за културно и природно наследство „Д. С. Лихачов“ в Москва и отговорен секретар на списанието „Култура и време“, и статията „Концепцията на Людмила Шапошникова за новото космическо мислене и новата система на познание“ от проф., дфн Александър Федотов, директор на Центъра за източни езици и култура на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В същия раздел е и статията „За новото космическо мислене и Русия. За автора на настоящия сборник“ от Марга Куцарова, председател на Национално сдружение „Рьорих“.

Сборникът се посвещава на 80-годишнината на автора, чествана през 2006 година.

СТО ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО

 НА СВЯТОСЛАВ РЬОРИХ

Материали от Международната

научно-обществена конференция

София, 30 – 31 октомври 2004

Национално сдружение „Рьорих“ – член на

Международния Център-Музей „Рьорих“

София, 2006

Въведение

За художника Святослав Рьорих Джавахарлал Неру казва: „Той никога не се стараеше да се изтъкне, но работеше спокойно в съответствие с повелята на своя гений и се стремеше да бъде в хармония с това, което го обкръжава – снежните върхове на Хималаите, червената земя на Малабар или която и да е друга част на Индия. От една страна, той се докосваше до  обкръжаващата го среда, от друга страна, се устремяваше по всички посоки – в бъдещето, миналото, настоящето – като се стараеше да ги обедини в едно цяло. И всичко това създава <...> странно усещане за красота, хармония и особени дълбочини, в които човек се стреми да проникне и които аз, колкото и да се опитвах, не можах да изразя с думи, освен че това усещане възниква. <...> Картините на Святослав притежават именно такова свойство: те оставят силно впечатление в дълбините на съзнанието и не могат лесно да бъдат забравени“.[1] Като пише за живописта на Святослав Рьорих, Сарвепали Радхакришнан допълва Неру: „Неговите портрети са не просто изображение, те улавят духа, божественото в човешкото лице. Неговите пейзажи са поема от цветове“.[2]

Святослав Рьорих носи в себе си не само гения на художника, за който пише Неру. По-малкият син на Елена и Николай Рьорих е и учен, мислител и обществен деятел. Животът му е тясно свързан с две страни – с неговата Родина Русия и с Индия, в която той прекарва по-голямата част от живота си, която обича и нарича своя „втора Родина“.

Святослав Рьорих е единственият от семейство Рьорих, който посещава България. По време на второто си гостуване у нас през 1981 той казва: „Хиляда и триста годишна България, с нейната драматична история и прекрасно настояще, ми е близка и скъпа, аз просто я обичам“.[3] Благодарение на Председателя на Комитета за култура Людмила Живкова, Рьорих установява сътрудничество с нашата страна през 70-те и 80-те години на миналия век, което оказва дълбоко влияние върху развитието на нашата култура. Това сътрудничество се гради върху основите, положени в началото на 20. век от баща му Николай Рьорих, който поддържа тесни контакти с редица известни наши художници, писатели и учени.

Животът и творчеството на Святослав Рьорих не могат да бъдат изцяло разбрани и осмислени, без да се познават животът и творчеството на неговите родители и на по-големия му брат Юрий Рьорих, без да се познават идеите и идеалите, които са ги вдъхновявали. Това е така, защото „[ц]ялото семейство представлява единно духовно явление, което се среща крайно рядко в нашия живот. [Святослав Рьорих] беше неотделима част от това семейство, отразяваше в себе си, като в ясно огледало, всеки един от останалите. Цялото семейство представлява уникална холограма, която не е възможно, както и реалната холограма, да бъде разбита на отделни части. Всяка част ще продължава да носи цялостното изображение. Така и семейство Рьорих, всеки от тях носи в себе си и четиримата – техните задачи, тяхната еволюционна мисия и тяхното творчество. Святослав Николаевич беше последният, той се стараеше да съхрани паметта и да даде представа за тях на хората, с които се срещаше и на които се доверяваше“.[4] Така пише най-близкият сътрудник и съратник на Святослав Рьорих – Людмила Шапошникова. Нейни са и следните редове: „И четиримата Рьорих са единомишленици,  водени в  живота от  едни и същи идеи, едни и същи задачи, едни и същи Учители. Жива Етика, или Агни Йога, пронизва творчеството на всички членове на това уникално семейство. Именно тя формира мирогледа им“.[5]

В предложените на вниманието на читателя материали от Международната научно-обществена конференция, посветена на 100-годишнината от рождението на Святослав Рьорих, са изследвани различни аспекти на живота и творчеството на Святослав Рьорих, на неговите и на Николай Рьорих връзки и сътрудничество с България, на философията на Космическата реалност – Жива Етика – и на трудовете на учения ориенталист Юрий Рьорих.

Конференцията, организирана от Националното сдружение „Рьорих“, Международния Център-Музей „Рьорих“ в Москва, Международния съвет на организациите „Рьорих“, Българското регионално отделение на Международната академия по информатизация, Естонското общество „Рьорих“ и Украинското общество „Рьорих“ – отделение на Международния Център-Музей „Рьорих“, бе проведена на 30 и 31 октомври 2004 година в София, в залите с картините на Святослав и Николай Рьорих в Националната галерия за чуждестранно изкуство.

Непосредствено преди Конференцията, на 27 октомври 2004, в Националната галерия за чуждестранно изкуство, под патронажа на Президента на Република България Георги Първанов бе открита изложбата „Рьорих и България“. Тя бе посветена на 100-годишнината от рождението на Святослав Рьорих, 130-годишнината от рождението на Николай Рьорих и 125-годишнината от рождението на Елена Рьорих. Нейни съорганизатори бяха Националната галерия за чуждестранно изкуство, Международната фондация „Св. Св. Кирил и Методий“, Националното сдружение „Рьорих“ – член на Международния Център-Музей „Рьорих“, Главното управление на архивите при Министерския съвет и Централният държавен архив, като значително съдействие с архивни и документални материали при организирането на изложбата оказаха и Нов български университет, Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ и скулпторът Георги Върлинков. Изложбата бе оформена и открита от академик Светлин Русев. В приветствието на Президента Георги Първанов по повод откриването на изложбата и провеждането на Международната конференция се казва: „Радостен е фактът, че изложбата и съпътстващата я Международна юбилейна конференция съвпадат с важни годишнини от установяването на дипломатически отношения между България и Русия и между България и Индия, страни, неотменима част от житейската и духовната биография на семейство Рьорих. Искам от все сърце да пожелая на всички организатори, участници и посетители на мащабната културна проява здраве, благополучие и успехи в добрите начинания“.

Сто годишнината на Святослав Рьорих бе чествана в много страни по света. Най-мащабно юбилеят бе отбелязан в Русия и Индия, където тържествата бяха проведени на правителствено ниво.  Знаменателно е, че в нашата страна, тясно свързана със Святослав Рьорих, юбилейната изложба „Рьорих и България“ премина под непосредствения патронаж на държавния глава.

Изразяваме благодарност на академик Людмила Шапошникова, на професор Богомил Райнов и на професор Александър Федотов, че участваха в работата на конференцията със свои материали, макар да бяха възпрепятствани да присъстват лично. По време на Международната конференция в София Людмила Шапошникова бе в Индия, където тя, като част от делегацията на Международния Център-Музей „Рьорих“, взе участие в тържествата, посветени на 100-годишнината от рождението на Святослав Рьорих и бе приета от премиер-министъра на Индия Монмахан Сингх.

Надяваме се, че материалите от Международната научно-обществена конференция ще дадат импулс на младите поколения за запознаване с творчеството на семейство Рьорих и за стремеж към Прекрасното.

По законите на красотата

Посвещава се на 60-годишнината

от рождението на Люмила Живкова

Юбилейно издание на Национално сдружение „Рьорих“

София, 2002 

Вместо увод

Един от най-големите учени на ХХ век, академик В. И. Вернадски, пише в началото на изминалото столетие: „Трудно е да се каже дали ще им се удаде [на болшевиците – бел.ред.] дълго време, оставайки живи, да стоят на базата на научните достижения на старото време при тази коренна промяна, на която е подложена научната картина на Космоса“. Тези, които идват на власт в резултат на социалната революция в Русия, са могли да приемат новото еволюционно мислене и космическия мироглед, върху които се основава новата „научна картина на Космоса“. Тази възможност обаче е била отхвърлена от участниците в социалната революция. Вернадски предвижда, че болшевиците, оставайки на базата на научните достижения на старото време, рано или късно ще слязат от историческата сцена. В изразеното от учения се съдържа предвиждане не само на съдбата на болшевиците, но и на съдбата на създателите на коренната промяна в научната картина на Космоса. За първите оставането дълго време на власт, „оставането им живи“ е означавало борба с носителите на новото космическо светоусещане, новото еволюционно мислене. Тази борба на свой ред е предопределила тежката, а понякога и трагична съдба на носителите на новото.

В потвърждение на казаното е достатъчно да споменем имената на някои от големите руски учени космисти. Александър Чижевски и Лев Гумильов прекарват години на заточение в ГУЛАГ, Павел Флоренски е разстрелян, творчеството на Константин Циолковски е разчленено, като Циолковски физикът е признат в СССР за основоположник на теоретичното изследване на Космоса и на ракетостроенето, а Циолковски философът е забранен. В съветско време творческото наследие на Николай Рьорих има съдба, подобна на наследието на Циолковски. Рьорих художникът е признат, Рьорих философът – цензуриран, подложен на забрани.

През 70-те години на ХХ век в социалистическа България се появява държавник, който е носител на новото еволюционно мислене. Това е председателят на Комитета за култура Людмила Живкова. Безспорно, към 70-те и 80-те години на миналия век методите на борба с различното мислене в социалистическата държава претърпяват промяна, но не може да има съмнение, че същността на тази борба – борба срещу новото в името на запазването на властта, борба на живот и смърт, в която не може да има компромиси – не се променя. Съдбата на Людмила Живкова е ярък израз на сблъсъка между стария социологически и новия космически мироглед.

_______ 

В настоящото юбилейно издание представяме на читателя две статии на академик Людмила В. Шапошникова. Първата е посветена на личността и делото на Людмила Живкова, втората – на философско-нравственото учение Жива Етика. Между двете статии има дълбока вътрешна връзка. Людмила Живкова бе предан последовател на философската система Жива Етика и се стремеше творчески да я приложи в държавното културно строителство. За да бъде осмислено делото на Людмила Живкова в дълбочина, за да бъде то обхванато в целия му мащаб и оценено по достойнство, е необходимо познаване на тази философска система. Познаването на Жива Етика на свой ред предполага знания за творчеството на руските философи от Сребърния век и учените космисти.

            Статията на академик Шапошникова „Людмила Живкова – държавен деец и подвижник“ стана достояние на руската културна общественост тази година чрез изданието „Культура и время“ (бр.1-2 от 2002 година) на Международния Център-Музей „Рьорих“ в Москва. Без съмнение, написаното от академик Шапошникова представлява най-доброто, което някога е писано или казано за Людмила Живкова. Авторът изразява точно същността и смисъла на делото на Живкова и без каквото и да е колебание определя това дело като подвиг с планетарно значение. Като осветлява величието на личността и делото на Людмила Живкова, Шапошникова очертава и приноса на България – страната, в която това дело е осъществено – в еволюцията на човечеството през ХХ век.

            В България спрямо личности от мащаба на Людмила Живкова изцяло е приложима древната мъдрост: „няма пророк в своето отечество“. Значението на делото на Л. Живкова не само за нашата страна, но и за цялото човечество, е осъзнато, осмислено и смело изразено не от наш сънародник. За изтеклите дванадесет години след краха на социалистическия строй ние, българите, макар и в малка степен не се доближихме до подобно осъзнаване на истинското значение на нейното велико дело. Нещо повече, през последните години в пресата намериха място редица недостойни статии за Людмила Живкова, претендиращи да осветляват в един или друг аспект нейните съдба и дейност. В тези статии, които са плод на страх от новото, на робуване на идеологически догми и на незнание, често възгледите на Людмила Живкова се определят като „будизъм и окултизъм“, „увлечение по източни религии“ и пр., с което авторите им свидетелстват единствено за това, че са запознати с определенията на идеологическия отдел на ЦК на КПСС по отношение на философските възгледи на семейство Рьорих. Използването на подобни идеологически клишета впечатлява със своето невежество, а невежеството е едно от най-срамните неща, които човек може да остави като памет за себе си на бъдещите поколения.

            Публикуваната в списание „Культура и время“ статия на академик Шапошникова има за цел да представи отново на руския читател част от творческото наследие на Людмила Живкова. Считаме за необходимо и българският читател да се докосне отново до нейното творчество, поради което в настоящото юбилейно издание представяме две нейни статии, публикувани през 1979 година в Москва в книгата „По законите на красотата“.

            Академик Людмила Шапошникова отбелязва: „Сега настъпи необходимост да се напомни за Живкова и по нов начин да се освети това, което тя е успяла да направи за своя кратък подвижнически живот“. Не можем да не се съгласим с това съждение. Считаме, че дейността и творческото наследие на Живкова придобиват особена актуалност днес. Тя е издигнала значително образователното и културното ниво на своя  народ, устремила е към творчество и самоусъвършенствуване, осъществила е мащабно културно строителство.

            Не наличието или отсъствието на финансови средства е предпоставка за културно строителство, но ясното осъзнаване на приоритета на Културата и Духа и решимостта този приоритет да бъде осъществен в живота. Нека се обърнем отново към мислите на академик Вернадски: „Не може да се отложи грижата за вечното и великото дотогава, докато бъде достигната възможността всички да удовлетворяват своите елементарни нужди. Иначе ще бъде късно. Ние ще дадем материалните блага в ръцете на хора, чийто идеал ще бъде – „хляб и зрелища“. Да ядеш, да пиеш, нищо да не правиш, да се наслаждаваш на любов. Нима учителят може да бъде удовлетворен, когато той възпитава Хилещи се, Мълчаливи, алчни за пари банкери, развратни гуляйджии, лакомници, егоисти“. Написаното от учения през 1918 година ни напомня, че липсата на пари не може да служи като основание за разрушаване на пространството на Културата, за съкращаването на научни, културни институции и училища, за поставяне на учителя на едно от най-ниските стъпала на социалната стълба и за изоставянето на мълчалива погибел на паметниците на културата. Известно е, че отсъствието на възпитание, образование и досег до Култура през първите години от развитието на отделния човек оказва решаващо негативно въздействие върху формирането на личността. Днес фактът, че не просто отделни хора, а голяма част от новите поколения млади българи в своето израстване са лишени от светлината на Културата и качественото образование, се оправдава с липсата на средства. Бъдещето на България търпи днес непоправими и невъзвратими загуби, защото лишаването от Култура в годините, когато човек се формира, означава, че растат поколения, които няма да имат нужда от Култура и които няма да знаят какво е любов към Знанието. Там, където Културата отстъпва, там настъпва хаосът. Там, където лъчите на Изкуството не могат да проникнат и да изградят в душата нежност и чувство за Красота, там израстват бурените на жестокостта и на всички низки чувства, водещи до престъпност. Там, където естествено присъщата на всички млади хора енергия не намира, благодарение на целенасочена работа на учители и възпитатели, своята творческа реализация, там тя се насочва в саморазрушителното русло на наркоманията. Борбата с престъпността само чрез репресивни мерки, а с наркоманията – чрез административни и медицински такива, никога няма да даде удовлетворителни резултати, защото представлява борба със следствията. Престъпността и наркоманията са само един от примерите за скъпата цена, която днес и държавата и обществото плащат за пренебрежението към Културата. Необходимо е да се осъзнае, че Културата не е развлечение, не е лукс, който човек може да си позволи, когато има достатъчно средства за това. Културата е хляб насъщен за духа, а гладът на духа е по-страшен от глада на тялото.

            Днес е необходимо да се вникне в извършеното от Людмила Живкова културно строителство, да бъде то отново осмислено и да бъде използван натрупаният от нея огромен опит. Необходимо е да се осъзнае също така, че нейното дело в сферата на Културата по своята същност е непреходно и вписва името й в книгата на държавниците – строители и защитници на културата не само на България, а и на Европа и на света.

Марга Куцарова

Национално сдружение „Рьорих“

2002