Какво е космическо мислене

Публикувано в: Объединенный Научный Центр проблем космического мышления. Москва, 2005. С. 5–41; Людмила Шапошникова. За новото космическо мислене. София: Национално сдружение „Рьорих“ –член на Международния Център-Музей „Рьорих“. 2008. С. 7-36

Людмила Шапошникова

ИСТОРИЧЕСКИ И КУЛТУРНИ ОСОБЕНОСТИ
НА НОВОТО КОСМИЧЕСКО МИСЛЕНЕ

Наука и метанаука

            Знанието и познанието са основните съставящи в обширното пространство на човешката култура.
През 19. и 20. век са се сформирали и са получили относителна завършеност двете главни направления в познанието: научното и извъннаучното. Под научно се разбира преди всичко емпиричната материалистическа наука и нейният експериментален способ на познание. Така нареченото извъннаучно направление обединява най-различни пътища на познанието, които имат обаче общи принципиални особености. Извъннаучният способ на познание се е формирал в течение на хилядолетия и се е развивал чрез човека, чрез неговия вътрешен свят. С други думи, той е съществувал в духовното пространство, чиито граници са много по-широки, отколкото на емпиричната наука, действаща в триизмерното поле на плътната материя. Природата на духовното пространство е определила и особеностите на този способ на познанието, чийто основен метод е било умозрението или умозрителното действие. От своя страна научният способ на познанието винаги е ограничен от експеримента. И макар и единият и другият да са имали общ източник на своето възникване, и като че ли взаимно са се допълвали, науката не е вземала предвид извъннаучния способ на познанието и понякога високомерно се е отвръщала от него, забравяйки за това, че и двата са били птиченца, излетели от едно и също гнездо. И ако продължим това „птиче“ сравнение, то следва да кажем, че споменатата по-горе птица на познанието с времето се е разделила на две и всяка от тях се е оказала с по едно крило. Затова и едната и другата от време на време са се отклонявали от правилния път и еднокрилият им полет е бил драматичен и мъчителен.
   И до днес в нашия образован и грамотен свят този извъннаучен способ на познанието се обозначава с такива определения, като езотерика, окултизъм, мистика и други. Нито едно от тях не дава ясна представа за самите знания и за пътищата на тяхното получаване, а по-скоро способства за всякакъв род неразбиране и митове. Ако отхвърлим тези архаични термини и вземем понятието „наука“ в качеството му на основно, то такава система на познанието би могла  да бъде наречена свръхнаука или метанаука. Този метанаучен способ на познанието е пронизан изцяло от космизъм. И митологичното съзнание и религиозното са имали връзка с Висшето, с Космоса. Думите могат да бъдат най-различни, но тяхното космическо съдържание остава едно и също. Научното мислене, заело мястото на митологичното и религиозното, е било лишено от подобни връзки, следователно и от съответните методологически установки.
   Идващата от дълбините на вековете метанаучна система на познанието е съхранила своите натрупвания преди всичко на Изток, най-древната част на нашата планета, и се е укрепила след това и на Запад. Тя не е имала отношение към експеримента като такъв, а е използвала свидетелството или информацията, идваща през духовния свят на човека от другото битие, или, с други думи, от пространството на материите в други състояния и измерения. Тази информация е притежавала едно важно качество – тя в значителна степен е изпреварвала сведенията, получавани в резултат на експеримент, и в много случаи е имала профетически, или пророчески, характер. На основата на това се е създавала философията, в която методът на свидетелството е имал концептуално значение и е съдържал в себе си формообразуващото начало. Такива явления като сънища, видения, информационни образи, идващи от Космоса, принадлежат към свидетелствата, защото, въпреки субективния канал на взаимодействието, са напълно обективни и даже приложими на практика. Подобни знания са били отричани не само от науката, но и от църквата, въпреки че на нея добре са й били известни виденията и пророчествата на светците. Към свидетелствата за Висшия свят следва да се отнесе също така и изкуството. Явявайки се най-тайнствената от областите на човешкото творчество, изкуството повече от останалите е свързано с другото битие, откъдето, всъщност, и идват към човека импулсите на красотата и образите на гносеологическа информация.
   Нивото на свидетелите и на техните произведения е било различно, но сред тях бих искала да отбележа трудовете на немския философ Якоб Бьоме (1575–1624). Неговата книга „Аврора или Утринната заря във възход“ е дала пример за смела диалектика (светът като движение и съединение на противоречията), съдействала е за по-доброто разбиране на реалния Космос и впоследствие е била използвана от представителите на немската класическа философия Хегел и Фойербах. Фридрих Енгелс нарича Бьоме „предвестник на идните философи“. [1]
   Въпреки това произведенията на Бьоме в съветско време бяха забранени, а църквата е проклела неговата „Утринна заря“ още докато философът е бил жив.
   Свидетелствата на Бьоме за устройството на Вселената значително са изпреварили не само тогавашната, но и съвременната наука. От това, което той е видял със своя духовен взор, следва, че човекът е идентичен на Космоса, а човешкото сърце е центърът на Света. По това време нито науката, нито теологията са утвърждавали подобно нещо. И можем само да се удивим на проницателността на Енгелс, който, без ни най-малко да се съмнява, е включил умозрителните знания на Бьоме в бъдещата философия, чието настъпване, по всяка вероятност, той интуитивно е предчувствал. Бьоме е дал уникални свидетелства за изключително важното място на човека във Вселената. Като свидетел на Космоса Бьоме е стоял много по-високо от съвременниците си, които, вероятно, не са и подозирали за съществуването на подобни свидетелства.
   Разединяването на системите на познанието на научна и извъннаучна, или метанаучна, е било също толкова неплодотворно, колкото и отделянето на духа от материята, макар и условно. Към 20. век тези деления, ако и да не са блокирали изцяло движението на науката, то със сигурност са затворили пътя към правилното осмисляне на откриваните явления.

Трите културно-исторически вида мислене

           
 Общопризнато е, че човечеството в своята история е преминало през три вида мислене или съзнание. По-точно, то е преминало през първите два вида и в края на третия се намира сега. Като продължителност във времето той се оказа най-краткият. Приближава четвъртият. Какъв именно – точно това ни предстои да изясним. Трите вида мислене са митологичният, религиозният и научният, всеки от тях има своите особености, своята култура, своята епоха. Всеки вид се е формирал в глъбините на предшестващия. Митологичното съзнание обаче не е имало „опора“ или предходно системно мислене, в чиито недра да се зароди. В това се състои една от неговите загадки. Всичко в него изглежда тайна: и неговата цялостност, и образността, и мъдрата дълбочина на тази образност, и загадъчният език на символите, използвани от действащия и творящия в пространството на митологичното мислене човек. И още: в самата митология има редица трудно обясними особености. Знанията, които се съдържат в митовете, започват, като правило, с космогонични представи. На второ място, митологичните знания се оказват общи за народи, отдалечени един от друг на големи разстояния. Тази общност създава впечатлението, като че ли някой неизвестен и вездесъщ е хвърлил на Земята шепа вълшебни зърна и те са израснали като мъдри митове, в които е имало всичко и от които са произлезли всички наши знания и умения. Мексиканският учен Ф. Д. Инфанте пише: „Религиите, философските системи, изкуството, обществените форми на битието на примитивния и на съвременния човек, първите научни и технически открития, даже мъчителните съновидения – всичко това произлиза от единен митологичен източник“. [2]
   В пространството на митологичното мислене е възникнал интересен културно-исторически парадокс. От една страна, митологичното мислене не е имало свой предшественик в земната история, или поне ние не знаем за такъв. От друга страна – то се оказва най-универсално в сравнение с двата следващи. В този парадокс културно-историческата логика е нарушена до такава степен, че в пределите на земната информация ние не можем да получим обяснение за него. Всичко в митологията е удивително и неправдоподобно. Нейните герои действат в обстоятелства, при които времето и пространството са различни, а самите тези герои притежават качества, неприсъщи на земния човек. Текстовете на метанаучните знания ни навеждат на мисълта, че източникът на земната митология е Космосът, където съществуват светове с по-фино състояние на материята и с повече измерения, отколкото нашия плътен свят. С други думи, изначалната митологична информация по своя произход е космическа, дошла на Земята от другото битие, и заложила по този начин нашите фундаментални знания и основните видове мислене, които са се развили от същата тази митология. В най-малка степен можем да смятаме, че митологията е могла да бъде плод на човешкото въображение. Но това, че митологията е инициирала човешкото въображение като способ на познанието, не подлежи на съмнение.
   В митологията в качеството на субект, или господстващо начало, се проявяват Космосът и процесите, протичащи в него. А човекът е само обект на всички действия на персонифицирания Космос. Обаче проблемът субект–обект, който разглеждаме в пространството на митологичното мислене, може да бъде поставен само условно. Това е така, защото на митологията като на цялостно явление й е чужд така нареченият разделителен или аналитичен подход. И затова субектът и обектът не са разделени, а са в такава степен тясно свързани помежду си, че да се отдели едното от другото е изключително трудно. Господстващото начало и подчиненото начало и в пространството и във времето представляват единно цяло, те се допълват. И само появилото се след митологичното религиозно мислене отделя едното от другото и като резултат променя качеството и на едното и на другото. Това обстоятелство оказва немалко влияние върху формиращия се в недрата на религиозното мислене научен мироглед.
   Крайно негативна роля в това отношение е изиграла инквизицията, която не само е олицетворявала борбата на църквата за вярата и за нейната чистота, но е водила истинска война срещу всичко ново и, преди всичко, срещу новата мисъл. Инквизицията безжалостно е преследвала всички, които са носели нови знания. Немалко изтъкнати учени на средновековието са преминали през камерите на мъченията, изгорени са на клади, завършили са живота си в заточение. Всевластието на църквата и феодалният гнет в светското общество са задълбочавали тенденциите на свободолюбие. Свободата и научното мислене са вървели ръка за ръка. Свободомислието на френските енциклопедисти, тяхната антицърковна настройка, а след това и Великата френска революция са поставили началото на освобождаването на научното мислене от тежките окови на средновековието и, преди всичко, от църковния надзор върху мисълта. Изкривяванията, възникнали в духовното пространство на европейската мисъл в резултат на клерикалния фанатизъм, са създали редица отрицателни черти в изначалния слой на научното мислене. То излиза от религиозното средновековие механистично-материалистично, атеистично и емпирично. Църквата сама е „обезбожила“ новото мислене, лишавайки го от връзка с Висшето. Младата наука е поставила на мястото на Бога свободно мислещия човек, превръщайки го в субект и господстващо начало. Що се отнася до самия Бог, то той е бил премахнат в науката. Когато, например, изтъкнатият астроном Лаплас е обяснявал на заинтересувалия се Наполеон принципите на небесната механика и той попитал за мястото на Бога във всичко това, Лаплас отговорил: „Сър, аз не се нуждая от такава хипотеза“. Откровеният атеизъм, механистичният материализъм, отсъствието на космическа концепция в теорията на познанието са образували не най-добрите особености на европейското научно мислене.