• 1
  • 2
  • 3
Prev Next

Открито обръщение от участниците в извънредното общо събрание на Международния Център "Рьорих“

Открито обръщение от участниците в извънредното общо събрание на Международния Център "Рьорих“

Открито обръщение от участниците в извънредното общо събрание на Международната неправителствена организация „Международен Център Рьорих“ към Президента на Руската Федерация (РФ), Правителството на РФ, ръководството на Федералното събрание на РФ,...

Изложбата „Пактът Рьорих. История и съвременност“ в Хасково

Изложбата „Пактът Рьорих. История и съвременност“ в Хасково

На 20 октомври 2015 година в Хасково бе открита изложбата „Пактът Рьорих. История и съвременност“, посветена на 80-годишнината на Пакта Рьорих и 70-годишнината на ЮНЕСКО. Експозицията на Международния Център „Рьорих“...

Конференцията "80 години Пакт Рьорих" в МЦР бе проведена под патронажа на ЮНЕСКО

Конференцията "80 години Пакт Рьорих" в МЦР бе проведена под патронажа на ЮНЕСКО

В обществения Музей "Н. К. Рьорих" на Международния Център "Рьорих", под патронажа на ЮНЕСКО, от 8 до 11 октомври 2015 година се състоя Международната научно-обществена конференция "80 години Пакт Рьорих"....

Какво е космическо мислене

Публикувано в: Объединенный Научный Центр проблем космического мышления. Москва, 2005. С. 5–41; Людмила Шапошникова. За новото космическо мислене. София: Национално сдружение „Рьорих“ –член на Международния Център-Музей „Рьорих“. 2008. С. 7-36

 

Людмила Шапошникова

 

ИСТОРИЧЕСКИ И КУЛТУРНИ ОСОБЕНОСТИ
НА НОВОТО КОСМИЧЕСКО МИСЛЕНЕ

 

Прераждането на мисленето трябва да се утвърждава като основа на най-добрата Епоха. Мисленето е залог за преуспяването, залог за новото строителство, залог за мощното бъдеще. Претворяването на живота се утвърждава именно с трансмутацията на мисленето. При всяко проявление може да се проследи как мисленето еволюира или инволюира. Освен устременото мислене действа импулсът на възпламеняване на мисленето. Затова законът на устремяването дава това съответствие, което сближава Световете, насищайки с творчески огън. Да дадеш пред себе си отчет за насоката на мисленето е вече помощ за движение напред на съзнанието.

Свят Огнен. Ч. ІІІ, 262

 

Научно да се разбере – това означава явлението да бъде установено в рамките на научната реалност на Космоса.

В. И. Вернадски

 

Най-добрите умове се насочват към факторите на взаимодействието на Космическите Сили със съдбите на земните народи.

Н. К. Рьорих

Наука и метанаука

            Знанието и познанието са основните съставящи в обширното пространство на човешката култура.
През 19. и 20. век са се сформирали и са получили относителна завършеност двете главни направления в познанието: научното и извъннаучното. Под научно се разбира преди всичко емпиричната материалистическа наука и нейният експериментален способ на познание. Така нареченото извъннаучно направление обединява най-различни пътища на познанието, които имат обаче общи принципиални особености. Извъннаучният способ на познание се е формирал в течение на хилядолетия и се е развивал чрез човека, чрез неговия вътрешен свят. С други думи, той е съществувал в духовното пространство, чиито граници са много по-широки, отколкото на емпиричната наука, действаща в триизмерното поле на плътната материя. Природата на духовното пространство е определила и особеностите на този способ на познанието, чийто основен метод е било умозрението или умозрителното действие. От своя страна научният способ на познанието винаги е ограничен от експеримента. И макар и единият и другият да са имали общ източник на своето възникване, и като че ли взаимно са се допълвали, науката не е вземала предвид извъннаучния способ на познанието и понякога високомерно се е отвръщала от него, забравяйки за това, че и двата са били птиченца, излетели от едно и също гнездо. И ако продължим това „птиче“ сравнение, то следва да кажем, че споменатата по-горе птица на познанието с времето се е разделила на две и всяка от тях се е оказала с по едно крило. Затова и едната и другата от време на време са се отклонявали от правилния път и еднокрилият им полет е бил драматичен и мъчителен.
   И до днес в нашия образован и грамотен свят този извъннаучен способ на познанието се обозначава с такива определения, като езотерика, окултизъм, мистика и други. Нито едно от тях не дава ясна представа за самите знания и за пътищата на тяхното получаване, а по-скоро способства за всякакъв род неразбиране и митове. Ако отхвърлим тези архаични термини и вземем понятието „наука“ в качеството му на основно, то такава система на познанието би могла  да бъде наречена свръхнаука или метанаука. Този метанаучен способ на познанието е пронизан изцяло от космизъм. И митологичното съзнание и религиозното са имали връзка с Висшето, с Космоса. Думите могат да бъдат най-различни, но тяхното космическо съдържание остава едно и също. Научното мислене, заело мястото на митологичното и религиозното, е било лишено от подобни връзки, следователно и от съответните методологически установки.
kosmichesko-mislene-1   Идващата от дълбините на вековете метанаучна система на познанието е съхранила своите натрупвания преди всичко на Изток, най-древната част на нашата планета, и се е укрепила след това и на Запад. Тя не е имала отношение към експеримента като такъв, а е използвала свидетелството или информацията, идваща през духовния свят на човека от другото битие, или, с други думи, от пространството на материите в други състояния и измерения. Тази информация е притежавала едно важно качество – тя в значителна степен е изпреварвала сведенията, получавани в резултат на експеримент, и в много случаи е имала профетически, или пророчески, характер. На основата на това се е създавала философията, в която методът на свидетелството е имал концептуално значение и е съдържал в себе си формообразуващото начало. Такива явления като сънища, видения, информационни образи, идващи от Космоса, принадлежат към свидетелствата, защото, въпреки субективния канал на взаимодействието, са напълно обективни и даже приложими на практика. Подобни знания са били отричани не само от науката, но и от църквата, въпреки че на нея добре са й били известни виденията и пророчествата на светците. Към свидетелствата за Висшия свят следва да се отнесе също така и изкуството. Явявайки се най-тайнствената от областите на човешкото творчество, изкуството повече от останалите е свързано с другото битие, откъдето, всъщност, и идват към човека импулсите на красотата и образите на гносеологическа информация.
   Нивото на свидетелите и на техните произведения е било различно, но сред тях бих искала да отбележа трудовете на немския философ Якоб Бьоме (1575–1624). Неговата книга „Аврора или Утринната заря във възход“ е дала пример за смела диалектика (светът като движение и съединение на противоречията), съдействала е за по-доброто разбиране на реалния Космос и впоследствие е била използвана от представителите на немската класическа философия Хегел и Фойербах. Фридрих Енгелс нарича Бьоме „предвестник на идните философи“. [1]
   Въпреки това произведенията на Бьоме в съветско време бяха забранени, а църквата е проклела неговата „Утринна заря“ още докато философът е бил жив.
   Свидетелствата на Бьоме за устройството на Вселената значително са изпреварили не само тогавашната, но и съвременната наука. От това, което той е видял със своя духовен взор, следва, че човекът е идентичен на Космоса, а човешкото сърце е центърът на Света. По това време нито науката, нито теологията са утвърждавали подобно нещо. И можем само да се удивим на проницателността на Енгелс, който, без ни най-малко да се съмнява, е включил умозрителните знания на Бьоме в бъдещата философия, чието настъпване, по всяка вероятност, той интуитивно е предчувствал. Бьоме е дал уникални свидетелства за изключително важното място на човека във Вселената. Като свидетел на Космоса Бьоме е стоял много по-високо от съвременниците си, които, вероятно, не са и подозирали за съществуването на подобни свидетелства.
   Разединяването на системите на познанието на научна и извъннаучна, или метанаучна, е било също толкова неплодотворно, колкото и отделянето на духа от материята, макар и условно. Към 20. век тези деления, ако и да не са блокирали изцяло движението на науката, то със сигурност са затворили пътя към правилното осмисляне на откриваните явления.

Трите културно-исторически вида мислене

           
6 Н.Р. Нашите предци Общопризнато е, че човечеството в своята история е преминало през три вида мислене или съзнание. По-точно, то е преминало през първите два вида и в края на третия се намира сега. Като продължителност във времето той се оказа най-краткият. Приближава четвъртият. Какъв именно – точно това ни предстои да изясним. Трите вида мислене са митологичният, религиозният и научният, всеки от тях има своите особености, своята култура, своята епоха. Всеки вид се е формирал в глъбините на предшестващия. Митологичното съзнание обаче не е имало „опора“ или предходно системно мислене, в чиито недра да се зароди. В това се състои една от неговите загадки. Всичко в него изглежда тайна: и неговата цялостност, и образността, и мъдрата дълбочина на тази образност, и загадъчният език на символите, използвани от действащия и творящия в пространството на митологичното мислене човек. И още: в самата митология има редица трудно обясними особености. Знанията, които се съдържат в митовете, започват, като правило, с космогонични представи. На второ място, митологичните знания се оказват общи за народи, отдалечени един от друг на големи разстояния. Тази общност създава впечатлението, като че ли някой неизвестен и вездесъщ е хвърлил на Земята шепа вълшебни зърна и те са израснали като мъдри митове, в които е имало всичко и от които са произлезли всички наши знания и умения. Мексиканският учен Ф. Д. Инфанте пише: „Религиите, философските системи, изкуството, обществените форми на битието на примитивния и на съвременния човек, първите научни и технически открития, даже мъчителните съновидения – всичко това произлиза от единен митологичен източник“. [2]
   В пространството на митологичното мислене е възникнал интересен културно-исторически парадокс. От една страна, митологичното мислене не е имало свой предшественик в земната история, или поне ние не знаем за такъв. От друга страна – то се оказва най-универсално в сравнение с двата следващи. В този парадокс културно-историческата логика е нарушена до такава степен, че в пределите на земната информация ние не можем да получим обяснение за него. Всичко в митологията е удивително и неправдоподобно. Нейните герои действат в обстоятелства, при които времето и пространството са различни, а самите тези герои притежават качества, неприсъщи на земния човек. Текстовете на метанаучните знания ни навеждат на мисълта, че източникът на земната митология е Космосът, където съществуват светове с по-фино състояние на материята и с повече измерения, отколкото нашия плътен свят. С други думи, изначалната митологична информация по своя произход е космическа, дошла на Земята от другото битие, и заложила по този начин нашите фундаментални знания и основните видове мислене, които са се развили от същата тази митология. В най-малка степен можем да смятаме, че митологията е могла да бъде плод на човешкото въображение. Но това, че митологията е инициирала човешкото въображение като способ на познанието, не подлежи на съмнение.
   В митологията в качеството на субект, или господстващо начало, се проявяват Космосът и процесите, протичащи в него. А човекът е само обект на всички действия на персонифицирания Космос. Обаче проблемът субект–обект, който разглеждаме в пространството на митологичното мислене, може да бъде поставен само условно. Това е така, защото на митологията като на цялостно явление й е чужд така нареченият разделителен или аналитичен подход. И затова субектът и обектът не са разделени, а са в такава степен тясно свързани помежду си, че да се отдели едното от другото е изключително трудно. Господстващото начало и подчиненото начало и в пространството и във времето представляват единно цяло, те се допълват. И само появилото се след митологичното религиозно мислене отделя едното от другото и като резултат променя качеството и на едното и на другото. Това обстоятелство оказва немалко влияние върху формиращия се в недрата на религиозното мислене научен мироглед.
   Крайно негативна роля в това отношение е изиграла инквизицията, която не само е олицетворявала борбата на църквата за вярата и за нейната чистота, но е водила истинска война срещу всичко ново и, преди всичко, срещу новата мисъл. Инквизицията безжалостно е преследвала всички, които са носели нови знания. Немалко изтъкнати учени на средновековието са преминали през камерите на мъченията, изгорени са на клади, завършили са живота си в заточение. Всевластието на църквата и феодалният гнет в светското общество са задълбочавали тенденциите на свободолюбие. Свободата и научното мислене са вървели ръка за ръка. Свободомислието на френските енциклопедисти, тяхната антицърковна настройка, а след това и Великата френска революция са поставили началото на освобождаването на научното мислене от тежките окови на средновековието и, преди всичко, от църковния надзор върху мисълта. Изкривяванията, възникнали в духовното пространство на европейската мисъл в резултат на клерикалния фанатизъм, са създали редица отрицателни черти в изначалния слой на научното мислене. То излиза от религиозното средновековие механистично-материалистично, атеистично и емпирично. Църквата сама е „обезбожила“ новото мислене, лишавайки го от връзка с Висшето. Младата наука е поставила на мястото на Бога свободно мислещия човек, превръщайки го в субект и господстващо начало. Що се отнася до самия Бог, то той е бил премахнат в науката. Когато, например, изтъкнатият астроном Лаплас е обяснявал на заинтересувалия се Наполеон принципите на небесната механика и той попитал за мястото на Бога във всичко това, Лаплас отговорил: „Сър, аз не се нуждая от такава хипотеза“. Откровеният атеизъм, механистичният материализъм, отсъствието на космическа концепция в теорията на познанието са образували не най-добрите особености на европейското научно мислене.