Леонид Андреев. „Държавата на Рьорих“. Литературен глас, 1933 година

Детайли

Категория: Публикации от и за Рьорих в българската периодика от 30-те години на ХХ век

Андреев, Л. Държавата на Рьорих // Литературен глас №187, 1933.
Превод на статията на Л. Андреев „Держава Рериха“ е  публикуван за пръв път в „Жар птица“, № 4-5, 1921.

ДЪРЖАВАТА НА РЬОРИХ

Помествайки изпратените специално за „Литературен Глас“ кореспонденции от Николай Рьорих, редакцията на вестника, в желанието си да запознае многобройните свои читатели с духа и характера на творчеството на знаменития художник, предава по долу последната предсмъртна статия на не по-малко знаменития руски писател Леонид Андреев, написана в 1919 година по повод откриването на Рьориховата изложба в Хелзингфорс:

…От Рьориха не може да не се възхищаваш, край неговите драгоценни платна не може да се мине без вълнение. Даже за профана, който вижда живописта смътно като на сън и я приема дотолкова, доколкото тя възпроизвежда познатата действителност, картините на Рьорих са пълни със странно очарование: тъй свраката се възхищава от брилянта, даже не знаейки голямата му и особена ценност за хората. Защото богатствата на боите му е безпределно, а с него безпределна е и щедростта, всякога неочаквана, всякога радваща окото и душата; да се види картина от Рьорих, – това е всякога да се вижда новото, това, което не сме виждали никога и никъде, даже у самия Рьорих. Има прекрасни художници, които всякога напомнят някого или нещо. Рьорих може да напомня само ония обаятелни и свещенни сънища, които се присънват само на чистите юноши и на старците и за миг сближават смъртната им душа със света на неземните откровения. Тъй даже не разбирайки Рьориха, понякога не обичайки го, както профана не обича всичко загадъчно и непонятно, тълпата покорно се покланя пред светлата му красота.

И от тук пътя на Рьорих – е път на славата. Лувр и музея във Сан Францизско, Москва и вечния Рим вече са станали надеждни пазилища на творческите му откровения; и цяла Европа толкова недоверчива към Изтока, вече отдаде дан на поклонение пред великия руски художник.

Но ни простодушния, развълнуван профан, ни художествения схоласт  в неговия специфичен възторг пред майсторството на Рьориха не могат напълно да се насладят от своеобразния гений на художника, нямащ подобни на себе си: това е дадено само на оня, който е съумял да проникне в мира на Рьорих, във великата му държава, който през красотата на платната е можал да прочете и угадае техния съкровен смисъл. Рьорих не е слуга на земята – той е създател и повелител на цял огромен мир, на необикновено царство. Колумб открил Америка, още едно парченце от същата тая позната земя, продължи вече начертаната линия – и него до днес го славят за това. А какво да се каже за човека, който всред видимото открива невидимото и дарява на хората не продължение от старото, а съвсем нов, най-прекрасен мир.

Цял нов мир!

Гениалната фантазия на Рьорих достига тия граници, зад които тя става вече ясновидство. Да описва така своя мир, както описва Рьорих, може само тоя, който не само си го е въобразил и си го въображава,  но който го е видял с очите си и го вижда постоянно. Образи невеществени, дълбоки и сложни като сънища  той облича в ясност и красота на почти математически формули, в изразност на цветовете, гдето зад най-неочаквани преходи и съчетания неизменно се чувствува правдата на Твореца. Свободното от усилие, лекото като танц творчество на Рьорих никога не излиза от кръга на божествената логичност: на върховете на екстаза, в най-мрачните видения грозни и многозначущи като заветите на Апокалипсиса – неговият бог си остава блаженно хармоничния Аполон. Странно е да се каже: при изобразяване на своя субективен мир Рьорих достига тая степен на обективност, при която най-невероятното и немислимото става убедително и несъмнено като самата истина: той е видял това. Най-високо стъпало на творчество, последна крачка на ясновидство: понякога Рьорих като че ли фотографирва  картини и образи от своя  несъществуващ мир: тъй е той реален … Или той съществува?

Да, той съществува, той е прекрасен мир, тая държава на Рьориха, на която той е единствен цар и повелител. Там има изгреви и залези, по-други от нашите, но не по-малко прекрасни. Там има живот  и смърт, светии и войни, мир и война – там има даже пожари, с чудовищното им отражение в разбърканите облаци. Тук знаят много, тук виждат дълбоко; в мълчанието на земята и на небесата звучат словата на божествените открития. И, забравяйки се, може както всички смъртни да позавидим на оня рьориховски човек, който седи на високия бряг и вижда – такъв прекрасен мир, и едър, преобразен, прозрачно светъл и примирен, повдигнат на височина на свръхчеловеческите очи.

И още едно, най-важното, може да се каже за мира на Рьориха – това е мир на истината. Как е името на тая истина, аз не знам, – та и кой знае името на истината? – но нейното присъствие неизменно вълнува и озарява мисълта с особена странна светлина. Като че ли е махнал тук художника от човека всичко нанесено, всичко излишно, зло и което бърка, прегърнал е него и земята с тъжния поглед на любовта – и се замислил дълбоко. И се замислил дълбоко, прозирайки нещо … Иска се тишина, та ни един звук, нито шум да не наруши тая дълбока човешка мисъл.

Такава е държавата на Рьорих. Безплоден ще бъде всеки опит да се предаде с думи нейното очарование и красота.

Леонид Андреев