Николай Рьорих. „Червен кръст на Културата“. Литературен глас, 1933 година

Детайли

Категория: Публикации от и за Рьорих в българската периодика от 30-те години на ХХ век

Николай Рьорих. Червен кръст на културата // Литературен глас, № 194 от 1933 година (помества и репродукция на картината на Н. Рьорих „Пред буря“).

ЧЕРВЕН КРЪСТ НА КУЛТУРАТА

Четем във вестниците телеграма от Ню Йорк за 800 000 безработни само в тоя град.

В щатите числото на безработните е надминало 9 000 000. При това, знаем какво множество интелигентни работници, разбира се, не е включено в тая цифра, но изпитват нужда, не по-малка безработица. Такива цифри са истинско нещастие; те показват, че кризата не само е влязла във всички слоеве на обществото, но вече се явява разрушителен фактор. В същата поща се съобщава и затова, че даже съществуването на Метрополитен опера се намира в опасност. Писмата съобщават не само за нови опасности за просветителните учреждения, но и за многомилионни загуби на такива хора, които се считаха непоклатими стълбове на финансовата мъдрост.

Когато пред очите ни се тресат основите на тая  многожитейска  мъдрост, то не се ли явява това като знак, че тия материалистически основи са дошли до някаква граница и че вече се изживяват? И не се ли явява това знамение още едно свидетелство за това, че трябва из пепелта да се повдигат забравените напрашени знамена на духа, за да се противопоставят на очевидното за всички разрушения на незиблими ценности?

Та кога, ако не сега, трябва да се запалват детските сърца със свидетелствата за подвизи, за истинско образование и познание. Може би до днес не е имало такова време, когато по най-бърз начин трябва да се навлиза в трудностите на семейството и, въз основа на всички исторически примери, да се окаже с какво именно са били надвити многократно възникващите в историята на човечеството кризи.

Защото не бива повече да се скрива, че кризата е дошла, невъзможно е да се утешаваме с това, че някакъв нов еднодневен сбор ще нахрани всички безработни и гладуващи. Съвсем е очевидно, че случилото се е много по-дълбоко.

Вече отдавна народната мъдрост е казала: „парите загубени, – нищо не е загубено, но мъжеството загубено – всичко е загубено“. Сега трябва да си спомним тая мъдра пословица, защото за кризата стана прието да се говори: и пострадалите, и кой знае защо малко пострадалите почнаха еднакво да се базират на кризата, еднакво подрезвайки всички инициативни творчески устреми. Така, ако не се вземат основни противодействия, то може би тая криза ще се яви само пролог на нещо още по-грандиозно.

Ние, оптимистите, сме длъжни преди всичко да противопоставяме всяка паника, всяко отчаяние, било то на борсата, или в най-светлото светилище на Сърцето. Няма такъв ужас, който, извиквайки към живот още по-голямо напрягане на енергиите, да не би могъл да се претвори в светло разрешение. Особено ужасно е да се слуша, когато обременените от кризата хора, даже не много лоши по себе си, почват да говорят, че сега не е време даже и да се мисли за Култура. Ние вече чухме подобни гласове, недопустими по своето пораженство и отчаяние.

Не, мили мои, трябва именно сега бързо да се мисли не само за Културата, като такава, но и да се прилага тоя източник на живота към младото поколение. Може да си представите в какво се преобразява току що почващия да се сформира мироглед на младежта, ако тя слуша в училищата и семейството си само ужаса на отчаянието. Ако тя слуша само това, че трябва да се откаже от най-животворното, че трябва да забрави за самите източници на живота и прогреса.

Това ужасно „не бива“, „не е време“, „невъзможно“ довеждат съзнанието на младежта до безпросветен затвор. И с нищо, с нищо на света не можете да осветлите тия помрачавания на сърцето, ако те, така или иначе, са допуснати. И не само за младежта трябва да мислим, в същото време ние трябва да мислим и за децата. Всеки възпитател знае, че основите на мирогледа, често неизгладими през цял живот, се оформят съвсем не в юношеските години, но много, много по-рано. Често мълчаливия поглед на детето говори, че окръжаващите го обстоятелства не са съвсем недостъпни за него, както се струва на горделивите възрастни. Колко основни проблеми се разрешават в мозъка и сърцето на четири и шестгодишното дете!

Всеки, който е наблюдавал развитието на децата, разбира се ще си припомни ония удивителни определения, забележки или съвети, които съвсем неочаквано произнася детето. Но освен тези гласни изрази, какво множество искри на съзнание осъществява мълчаливият поглед на детето! И как често тия малчугани си махат погледа от възрастните, като че ли се стремят да запазят някоя решителна мисъл, която, по мнението на децата, по-старите, все едно, няма да я разберат.

И ето тоя прозорлив ум на детето трябва да бъде зает именно сега с най-светли мисли. Не са празни надежди, защото идеализъма повтарям, не е хвърчене в облаците, а се състои в онова неприложно, което може да бъде доказано от историците като най-точна математ. задача.

Нима не е време именно сега в училищата, почвайки от най-долните класове, да се тръгне от увличащата и вдъхновяваща вест за подвизите на човечеството, за най-полезните открития и за всичкото това светло благо, което, разбира се, е присъдено и само по невнимание не е взето.

Ние почнахме със споменаване на Ню Йорк поразени от последните вестникарски съобщения, поразени от това, че изглежда, в най-богатия град на градското управление са нужни неотложно десетки милиони, за да предотврати глада. Повтаряме това вестникарско съобщение, защото то не само не е далеч от истината, но по същество то даже не изразява самата истина. Съобщението за Ню Йорк разбира се, се отнася и до всички градове и не само в Америка, но и по цял свят. Често тия съобщения са скрити от условни ограничения. Пишат от Южна Америка, обявявайки отчета на аеропланите изпратени в поразени от катаклизъм местности – „нищо не се вижда“. Наистина, на много места от земното кълбо „нищо не се вижда“. А когато се разсее мъглата от изригвания, то виждаме още по-голямо поражение на човешкия дух.

Тоя, който вижда сега несъмнеността на кризата, съвсем не е Касандра със зловещи пророчества. Подаващия сигнал на кризата днес просто е подобен на оня стрелочник, който, видял неминуемостта на катастрофата, вдига флаг за предупреждение на машиниста, надевайки се от все сърце, че той бодърствува и ще види тия сигнали. Да се уподобим на тоя стрелочник.

Да повдигнем знамето за запазване на Културата! Да спомним за предложения още миналата година Всемирен ден на Културата, за училищния ден, когато разкази за най-добрите успехи на човечеството, вместо обикновените уроци, със светлата вест могат да запалят младите сърца. Ако миналата година ние мислихме за Лига на Младежта и за макар само един Ден, изтъкващ Прекрасната Градина на човечеството, то сега виждаме, че необходимостта от това изтъкване само се е увеличила. Само един ден вече не ще укрепи всичкото това съзнание, което е разклатено от обществените и семейни несгоди. По-често трябва да се говори за спасителното творяще начало.

Да възпитаме – това не значи да даваме само ред механически сведения. Възпитанието, формирането на мирогледи се достига със синтези, и не синтез на несгодите, но синтез на радост от усъвършенствуване  и творчество. Ако пък пресечем всякакъв  приток на това радостно осветление на живота, то какви възпитатели ще бъдем? Какво образование може да даде педагога, който разпространява около себе си печал и отчаяние? Но недалеч от отчаянието е преструвката от радост и затова и всяка насилствена усмивка се нарича черепна усмивка. Значи и ние самите трябва да се убедим доколко е нужна и жизнена програмата на Културата, като заздравяващо начало.

От медицината ние знаем, че така наречените лекарства животодатели не могат да действуват скоро. Даже за най-добрия животодател е потребно време, за да може да проникне във всички нервни центрове и не само механически да ги възбуди (защото всяко възбуждане влече реакция), но трябва действително да укрепи и заздрави нервното вещество. Ако във всички примери от живота виждаме необходимост от известно време на процеса на оздравяване, то колко неотложно трябва да се помисли и почне да действа под знака на подобен Червен кръст на Културата.

Време ли е да се препятствува,  да се  протестира, да няма съгласие и да се държи на дребнавост? Когато по улицата се движи колата на Червения кръст, заради нея спират движението. Също тъй и за неотложния знак на Културата трябва макар и малко да се отстъпи от навика към обиди, вулгарни остатъци от всички тия прашни условности на невежеството, от които все пак, рано или късно, ще трябва да се очистим.

На хората, които не са се докосвали от близко до въпроса за възпитанието, знака на Културата може да се покаже само интересен опит; разбира се, не скривам, че тъкмо с това такива хора ще покажат само недостатъчното си историческо образование. Но ако някому това се покаже само опит, ще се съгласим на това, защото никой не ще каже, че тоя опит може да бъде разрушителен или разлагащ. Потребността от грижи за Културата е дотолкова очевидна, че е смешно да се говори за това.

Във време на сериозна опасност, на кораба се подава команда: „действувай по способностите си“.

Ето и сега мислейки за Културата, трябва да се каже на приятели и врагове да действуваме по способностите си, т.е. да положим всичките си сили за слава на неизменното в животоносителността си творческо понятие Култура.

Хималаите. Николай Рьорих