• 1
  • 2
  • 3
Prev Next

Открито обръщение от участниците в извънредното общо събрание на Международния Център "Рьорих“

Открито обръщение от участниците в извънредното общо събрание на Международния Център "Рьорих“

Открито обръщение от участниците в извънредното общо събрание на Международната неправителствена организация „Международен Център Рьорих“ към Президента на Руската Федерация (РФ), Правителството на РФ, ръководството на Федералното събрание на РФ,...

Изложбата „Пактът Рьорих. История и съвременност“ в Хасково

Изложбата „Пактът Рьорих. История и съвременност“ в Хасково

На 20 октомври 2015 година в Хасково бе открита изложбата „Пактът Рьорих. История и съвременност“, посветена на 80-годишнината на Пакта Рьорих и 70-годишнината на ЮНЕСКО. Експозицията на Международния Център „Рьорих“...

Конференцията "80 години Пакт Рьорих" в МЦР бе проведена под патронажа на ЮНЕСКО

Конференцията "80 години Пакт Рьорих" в МЦР бе проведена под патронажа на ЮНЕСКО

В обществения Музей "Н. К. Рьорих" на Международния Център "Рьорих", под патронажа на ЮНЕСКО, от 8 до 11 октомври 2015 година се състоя Международната научно-обществена конференция "80 години Пакт Рьорих"....

Какво е космическо мислене

Зараждане и формиране на новото космическо мислене

            В края на 19. – началото на 20. век започва Духовната революция в Русия, довела до появата на Сребърния век в нейната култура и философска мисъл. Сребърният век донася със себе си ослепителен разцвет на изкуството и философията, а така също зараждане на новата научна мисъл. За съжаление, в трудовете по история на Русия и на нейната култура Духовната революция, дала толкова много на Русия като цяло, не е удостоена със споменаване. Причината за това се крие в историческите обстоятелства, които възникват в Русия в началото на 20. век. Главното от тях се състои в това, че Духовната революция съвпада в определена степен със социалната революция, извършена през 1917 година и получила названието Октомврийска. Тогава започва това велико противостоене на двете революции, което води отначало до забавяне, а по-късно и до пълно затихване на Духовната революция. Но тази революция, в чиято основа е енергетиката на духа и културата на човека, не е можела да изчезне напълно от историческата арена на страната, защото е носела в себе си потенциала за по-нататъшно развитие. Основавайки се на непреходните ценности, свързани с творческата дейност на човека, Духовната революция е била програмирана за продължителен период от време и да бъде спрян изцяло нейният ход е било невъзможно. За разлика от социалната революция, Духовната е била свързана с духовно-енергетичните процеси, протичащи вътре в самия човек. А социалната революция се е занимавала само с външната страна на човешкото битие, извеждайки на преден план проблемите на класовата борба, икономическото благоденствие на угнетените класи и предаването на властта от господстващите класи на угнетените. Светогледната платформа на социалната руска революция е социологическото светоусещане на 19. век, в чиято основа е социално-икономическата доктрина на един от най-големите учени на Германия – Карл Маркс. Именно тази доктрина става фундамент на идеологията на руската социална революция. И ако диапазонът на действие на социалната революция е ограничен в историческите рамки на земната страна, то Духовната революция разгръща своите криле в Космоса, действайки в пространството на енергетичните коридори на космическата еволюция и свързвайки в едно цяло земното и небесното. Тя залага основите на космическата преориентация на най-важните форми на познанието, като философия, наука, изкуство, религиозен опит.
   Духовната революция на 20. век, в чието пространство се формира новото мислене на космическото светоусещане, носи в себе си тенденцията към синтез на научния и метанаучния способ на познанието. Най-ярък израз тази тенденция  намира в трудовете на философите от Сребърния век, тясно свързани с проблемите на културно-духовната еволюция на човека.

3 Философи

   Сред тези философи са високи умове като В. С. Соловьов, П. А. Флоренски, С. Н. Булгаков, Н. А. Бердяев, И. А. Илин и други. В техните трудове откриваме и религиозна, и философска, и научна мисъл. Произведенията на философите на Сребърния век, такива като „Четения за Богочовечеството“, „Оправдание на Доброто. Нравствена философия“ на В. С. Соловьов, „Философия на свободата“, „Смисълът на творчеството“, „Съдбата на Русия“, „Творчество и обективизиране“, „Царството на Духа и царството на кесаря“ на Н. А. Бердяев, „Стълп и утвърждаване на истината“, „Мнимото в геометрията“, „Обратна перспектива“, „Общочовешките корени на идеализма“ на П. А. Флоренски, „Светлина невечерна“, „Два града“ на С. Н. Булгаков, „Път към очевидността“ на И. А. Илин и други, са самобитни, в тях отсъства традиционното подражание на западните школи. Оставяйки настрана дребните политически моменти, въпросите на рутинното битие, руските философи поставят в центъра на своите изследвания човека, особеностите на неговия дух, неговата еволюционна съдба и ролята на Висшето във всичко това. Социологическото мислене с неговите традиционни едностранни подходи не може да отговори на много въпроси, които събития от космически мащаб поставят пред Русия и света. Руските мислители интуитивно усещат тези енергетични изменения, които носи в себе си еволюцията на Космоса и човека в 20. век. Те, мислителите, преминават, според израза на Бердяев, в „друго идейно измерение“, прозирайки енергетичната цялостност на Мирозданието и неговата неразривна връзка с човешкото битие.
   Научният взрив през 20-те години на 20. век в значителна степен способства за развитието на този процес. Естествените науки, и преди всичко физиката, методологически се оказват в критично положение. Материята в предварително определените обстоятелства на експеримента започва да се проявява по непредвидим начин. Неделимото става делимо, в невидимите пространства се открива бурна енергетична дейност, върху „чистите“ експерименти в атомната физика започва да оказва влияние фината енергетика на самия експериментатор, в материята се появяват някакви „нематериални“ структури и частици. Новото мислене, формиращо се в пространството на Духовната революция, поставя пред научната мисъл нови задачи, с решаването на които се заемат най-големите учени. Натрупванията на „извъннаучните“ области на човешкото знание отново се оказват необходими. Откритията на великите учени, такива като В. И. Вернадски, К. Е. Циолковски, А. Л. Чижевски, П. Тейар дьо Шарден, Нилс Бор, Алберт Айнщайнkosmichesko-mislene-4, съединяват в себе си науката и метанауката. В техните трудове се формира цялостен подход към явленията на природата и човешкото общество.
   Учените обръщат внимание на забравените мисли на древните мъдреци за тясното взаимодействие на човека, планетата и Космоса, за фундаменталното единство на макро- и микрокосмоса. Тези мисли намират потвърждение в научните открития. Особено много за осмислянето на новите открития дава умозрителната философия на Изтока. Новото космическо светоусещане въвежда в науката категорията на духа, приближава учените към изучаването на други състояния на материята и ги принуждава да търсят експериментално потвърждение на съществуването на такава материя.
   Резките граници между научния и метанаучния метод започват като че ли да се размиват, насочвайки потока на научната мисъл към синтез в пределите на различните явления от космопланетарен характер. Учението на В. И. Вернадски за биосферата и ноосферата, изложено от него в уникалния труд „Научната мисъл като планетарно явление“, е един от първите плодове на новото космическо мислене на нивото на „еволюцията, осъзнала себе си“ (Пиер Тейар дьо Шарден).
   Ноосферата, или сферата на разума, следващият, висш етап в развитието на биосферата на Земята, е резултат, твърди В. И. Вернадски, на съзнателната мисловна дейност на човека. Той е убеден в необходимостта от нова наука, „по-съвременна от съвременната, по-търпима към новите идеи и новите завоевания на човешкия гений“. [3]
   В тихата провинциална Калуга гениалният К. Е. Циолковски пише и говори за одухотворения Космос, за разумните сили в него, за непобедимата воля на Вселената, за йерархията на високоразвитите същества. „Волята на човека – твърди той – и на всички други същества – висши или нисши, – е само проява на волята на Вселената. Гласът на човека, неговите мисли, открития, понятия, истини и заблуждения са само глас на Вселената“. [4]
kosmichesko-mislene-5   Изтъкнатият учен на 20. век А. Л. Чижевски експериментално открива взаимодействието на човешкия организъм и човешкото общество с дейността на Слънцето и, в частност, с ритъма на слънчевите петна. Изхождайки от концепцията за единството на човека и Космоса, за взаимодействието на човека и Слънцето, той установява цикли и ритми на влиянието на Слънцето върху здравето, обществената дейност на човека и върху земния исторически процес като цяло. Тези изследвания разчупват границите между естествените и хуманитарните науки, запазвайки за естествените науки причинните приоритети. В своите трудове ученият пише за великия електромагнитен живот на Вселената, залагайки първите тухли във фундамента на енергетическия мироглед на 20. век. Извеждайки заключения от своите необичайни изследвания, Чижевски отива все по-напред и по-напред в космическото търсене. „От казаното следва да се направи извод, че съществува някаква неземна сила, въздействаща отвън върху развитието на събитията в човешките общности. Едновременността на колебанията на слънчевата и човешката дейност служи като най-добро указание за тази сила“. [5]
   Много научни открития на 20. век имат пряко отношение към „извъннаучната“ информация, отнасяща се преди всичко до проблемите на пространството, в което се съдържат и основните тайни на Мирозданието. Първите крачки в тази насока са направени още през 19. век от руския учен Н. И. Лобачевски, който разработва теорията на неевклидовата геометрия, преобърнала представите за самата природа на пространството, което се оказва не така плоско и еднозначно, както при Евклид. Извън пределите на механистично-материалния свят се е открило нещо недостъпно за обикновеното зрение, но въпреки това съществуващо реално и поддаващо се на изследване от научната мисъл. Невидимото пространство е носело в себе си нови измерения, информацията за които е дошла от метанаучната област.
   След Лобачевски немският учен Герман Минковски през 1907–1908 започва да говори не за пространството като такова, а за пространство-време като цялостно явление. В крайна сметка Минковски стига до извода, че съществува някаква четвърта пространствено-времева координата. Това, което е възниквало в духовните озарения на метанауката, се оказва реалност на днешната наука. Теорията на относителността на Алберт Айнщайн утвърждава тази координата като четвърто измерение.
   Като отчитаме, че скоростта на светлината – 300 000 км/с – има материални граници, Айнщайн е бил съвсем близко до хипотезата за съществуването на свръхсветлинно пространство.
   В науката, в нейната парадигма, постепенно, заедно с невидимите пространства и светове в други състояния на материята, навлиза реалното понятие за духа и предусещането за революционни изменения в самата наука. На Космическата еволюция се оказват нужни мислители и учени, притежаващи чувствознание и способност за синтез. Такъв е П. А. Флоренски – велик учен, свещенослужител, уникален философ, добре разбиращ изкуството като един от най-важните способи на познанието и широко използващ свидетелства от другите светове.
   "В геометрията – пише той в „Мнимото в геометрията“ – ние изучаваме пространството – не линиите, точките и повърхностите като такива, а именно свойствата на пространството, изразяващи се и в тези частни пространствени образувания“. [6] Той поставя пред себе си задачата „да бъде разширена областта на двумерните образи в геометрията така, че в системата на пространствените представи да влязат и мнимите образи. Накратко казано, необходимо е да се намери в пространството място за мнимите образи, при това без нищо да се отнема от вече заелите своите места действителни образи“. [7] Ученият изпълнява тази задача, разкрива свойствата на пространството, като използва не само геометрията, но и сякаш съвсем неочакван за науката източник – „Божествена комедия“ на Данте. Данте е бил не само велик поет, но и голям езотерик, обладател на тайни знания, причастен към „свидетелското“ направление на метанаучното знание. Описанията на Данте на строежа на Мирозданието в „Божествена комедия“ са толкова реални, че служат на Флоренски като основа за неговия анализ на „мнимото в геометрията“. В космологията на Данте ученият открива „предусещане на неевклидовата геометрия“. [8]
   В края на изследването Флоренски прави извод: „Областта на мнимото е реална, постижима, а на езика на Данте се нарича Емпирей. Цялото пространство ние можем да си представим двойно, съставено от действителни и съвпадащи с тях мними гаусови координатни повърхности, но преходът от действителната повърхност към мнимата е възможен само през разлом на пространството и преобръщане на тялото през самото себе си. Засега като средство към този процес си представяме само увеличението на скоростите, може би скоростите на някакви частици на тялото, над пределната скорост [на светлината]; но ние нямаме доказателства, че не са възможни и някакви други средства“. [9] Тази мисъл на Флоренски, свързваща пряко устройството на Мирозданието с вътрешното пространство на самия човек, е била толкова смела и парадоксална, че не е могла да бъде възприета нито от идеолозите, нито от учените. Изпреварването на своето време, което е присъщо на свидетелите на другия свят, обладаващи духовно зрение, коства на Флоренски неговия живот. [10]
kosmichesko-mislene-6   Флоренски потвърждава, че в традиционната наука чисто научни (както ние си представяме) методи на изследване няма. В нея непрекъснато навлиза така наречената метанаучна, неоснована на традиционния експеримент информация, която обаче донася важни резултати. Защото в крайна сметка с наука се занимава същият този човек, чиято енергетическа структура е много по-богата в сравнение с изградената представа за нея от изпълнената с предразсъдъци и самоограничения традиционна наука. Именно богатството на вътрешния свят и енергетиката на самия човек, занимаващ се с научни изследвания, са обусловили в много случаи отклоненията от механично-материалното експериментаторство в посока към метанаучните методики и информация.
   Известният философ К. А. Кедров пише, че, съединявайки Айнщайн с Данте, „Флоренски създава свой неповторим образ на Вселената. Тук духът се явява причина за възникването на светлината, а мисълта лети по Вселената по-бързо от всички скорости. Границите пък на нашия земен свят се очертават от  радиуса на светлинния лъч, който извървява своя път за една секунда […] Получава се, че физически ние пребиваваме тук, в пределите на скоростта на светлината, а мислено проникваме във всички измерения на Мирозданието; свило се е в кълбо нашето земно време, вмествайки миналото, бъдещето и настоящето. Това е реалната вечност“. [11]
   И „Обратната перспектива“ и „Иконостасът“ на Флоренски съдържат научни доказателства за съществуването на светове с други състояния на материята и с други измерения. Флоренски се убеждава в това, като изучава художественото пространство, отразяващо религиозния опит на осъзнаването на другото битие. Става дума за иконите, на които са представени сюжети, свързани с Висшите светове. Флоренски смята иконата за прозорец или даже за врата в другия свят, откъдето към молещите се, в зависимост от състоянието на техния дух, са могли да се спускат видения на светии. Тези светии, въз основа на чието свидетелство са били нарисувани иконите. Иконите му дават възможност да проведе научен анализ на света с по-високо измерение и именно това е осъществено от Флоренски в неговата „Обратна перспектива“.
   В. И. Вернадски също прибягва към метанаучния способ на познанието, за да докаже научните положения на своята теория на ноосферата. „Художественото творчество ни разкрива Космоса, преминаващ през съзнанието на живото същество“ [12] – пише ученият. Занимавайки се изключително сериозно с историята на науката и на научния мироглед, Вернадски като че ли усеща в себе си тока на еволюцията, водеща не само към изграждане на космически мироглед, но и към нова система на познанието, от която толкова се нуждае бурно развиващата се в началото на 20. век наука. Той е един от първите, който разбира, че старата система на научното познание не съответства на съвременния процес на развитие на науката и поставя в своите философски трудове проблема за други възгледи върху теорията на научното познание. Той сякаш отстранява антагонизма, съществуващ в свръзката „наука – не-наука“ и дава равни права на науката и на другите способи на познанието, като разбира прекрасно, че ако това не бъде направено, отраженията ще са най-съдбоносни, преди всичко за самата наука. „Научният мироглед – пише той през 1902 година – се развива в тясно общуване и широко взаимодействие с другите страни на духовния живот на човечеството. Отделянето на научния мироглед и науката от осъществяваната едновременно или по-рано дейност на човека в областта на религията, философията, обществения живот или изкуството е невъзможно. Всички тези прояви на човешкия живот са тясно преплетени помежду си – и могат да бъдат разделени само във въображението“.[13] И още: „При изучаването на историята на науката е лесно да се убедим, че източниците на най-важните страни на научния мироглед са възникнали извън областта на научното мислене, проникнали са в него отвън, както са навлезли в науката отвън нейната всеобхватна представа за световна хармония, стремежът към числото. Така например, толкова привичните и по-частни, конкретни черти на нашето научно мислене, като атомите, влиянието на отделните явления, материята, наследствеността, енергията, ефирът, елементите, инерцията, безкрайността на света и т.н., са навлезли в мирогледа (научен – Л. Ш.) от другите области на човешкия дух; те са се зародили и са се развивали под влиянието на чужди на научната мисъл идеи и представи“. [14]
   Вернадски смята, напълно основателно, че в съвременния научен мироглед не е възможно да бъде разделено това, което е дошло в него от чистата емпирична наука, от това, което е навлязло от метанауката. И ако въпреки здравия разум това изведнъж се случи, то от научния мироглед ще останат само отломъци.kosmichesko-mislene-7
Самата научна революция на 20. век е неотделима част от Духовната революция, в която са били тясно преплетени нейните съставящи: философията на космическото светоусещане, научните постижения, натрупванията на религиозната и гностическата мисъл и озаренията на поезията и изкуството. В активния синтез на изброените явления е трябвало да възникне, като Афродита от морската пяна, нова система на познанието, цялата проникната от идеите на космизма, но на по-високо ниво, отколкото изначалния космизъм на древната мисъл.
   „Жив, смел млад дух – пише Вернадски през 20-те години на 20. век – е обхванал научното мислене. Под неговото влияние се огъва и тресе, руши се и се променя съвременният научен мироглед. По-нататък, от далечните върхове, се откриват неочаквани хоризонти. Към тях сега е устремен великият порив на човешкото творчество. Този исторически прелом трябва да бъде преживян със смела и свободна мисъл. Необходимо е да отхвърлим далеч от себе си старите „истини“, които пред очите ни бързо се превръщат в стари предразсъдъци. Трябва да се разчисти почвата от натрупаните в миналото и ненужни сега подпори и конструкции“. [15]
   Този „исторически прелом“ в научната мисъл е усещан не само от В. И. Вернадски, но и от тези руски учени, които обръщат внимание на Космоса, на протичащите в него процеси, и съпоставят всичко това с главните направления в развитието не само на науката, но и със знанията, получени от метанаучното пространство, пронизано от космически идеи.
   Предчувствайки преломни събития в полето на научния мироглед, Вернадски отбелязва: „И тъй, съвременният научен мироглед – и въобще господстващият научен мироглед в дадено време – не представлява maximum разкриване на истината в дадена епоха. Отделни мислители, понякога групи учени достигат по-точно познание за нея, но не техните мнения определят хода на научната мисъл на епохата. Те са му чужди. Господстващият научен мироглед води борба с техните научни възгледи, тъй както я води с някои религиозни и философски идеи. И това е борба сурова, яростна и тежка“. [16]
   Борбата действително се оказва „яростна и тежка“, защото е борба на старото с новото, на старото мислене с новото. Но процесът на формиране на новото мислене, независимо от всички препятствия, през които преминават неговите привърженици, жертвайки свободата и живота си, продължава да се развива и въвлича в редовете на борците нови и нови последователи. „…Разрушават се вековните устои на научното мислене, падат покривалата, смятани от нас за завършени създания, и под старите имена пред удивения поглед на съвременниците се открива ново, неочаквано съдържание“. [17] Това отново е Вернадски.
   Предвиждането на новото космическо мислене, новата система на познанието, завладява не само Вернадски, но и Чижевски, Циолковски, Флоренски. Учените, които изпреварват своето време и поемат върху себе си цялата тежест на противоречието между нивото на съзнанието на съвременниците и развитието на водещото научно мислене.
   Новото мислене, което започва да се развива през 20. век в пространството на Духовната революция в Русия, е по-сериозен и по-дълбок процес, отколкото можем да си представим. Осъществява се смяна на един вид мислене с друг. Този процес притежава, без съмнение, еволюционен характер. Оказваме се свидетели на събития от космически мащаб, на тяхната грандиозност и съдбоносни сблъсъци, същността на които все още не е осъзната до край от нас.

   Великият руски поет Ф. Тютчев пише:
Блажен, кто посетил сей мир
В его минуты роковые.
Его призвали всеблагие
Как собеседника на пир. [18]

   Не всички „събеседници на всеблагите“ са понесли този пир. Не всички, посетили този „свят в неговите минути съдбоносни“, са могли да разберат важността на времето, в което са се оказали.
   За съжаление, ние все още разглеждаме космическото мислене като едно от теченията в съвременната мисъл, като забравяме за това, че всеки вид мислене се е формирал в недрата на предходния и след това се е превръщал в господстващо направление. Космизмът на 20. век не е частно направление, а начало (а може би вече и не само начало) на общия процес на смяна на един вид глобално мислене с друг. Мнението, че космизмът е само част от научното мислене, в самата си същност е невярно. Космизмът, или космическото мислене, със своите концепции е много по-широко от съвременното научно мислене. На нас тепърва ни предстои да осъзнаем, че съвременното научно мислене е само част от вече формиращото се ново мислене, което ще даде на бъдещето своите най-добри познавателни елементи. Да се мисли, че новото, космическото мислене ще настъпи днес или утре означава зле да се ориентираме в протичането на процеса във времето. Завършващият период на формиране на новото мислене може да отнеме не по-малко от два века, ако не и повече. Времето, необходимо за процеса на изграждане на космическото мислене, зависи от самия човек. Колкото е по-високо нивото на съзнание на хората, толкова по-бързо и плодотворно ще се проявят неговите резултати.
   Всеки от видовете мислене има свое пространство и свое време. Всеки от тях е предшестван от революционни изменения в духовно-културното поле или, казано накратко, от Духовни революции.
Първият, най-древен вид мислене, както е известно, е митологичният. Сега е изключително трудно да бъде определено времето на неговото възникване, по всяка вероятност, то е няколко хилядолетия преди нашата ера.
   Религиозният вид мислене е предшестван от Духовната революция, дала на света учението на Христос.      Самото мислене като такова в пространството на Европа възниква в първите векове на нашата ера.
   Научният вид мислене се установява в Европа. Революция на духа също предшества зараждането на това мислене и се проявява най-ярко в мислите на френските енциклопедисти, а след това и във Великата френска революция през 1799 година. Смятам, че 17.–18. век е времето, когато се формира научното мислене и неговата главна основа – емпиричната наука.
   И накрая, четвъртият вид мислене, появил се в Русия в резултат на Духовната революция в края на 19. – началото на 20. век, има пълно право на наименованието космическо мислене. Историческите обстоятелства на това пространство и време се стичат така, че ние можем да смятаме новия вид мислене за чисто руско явление, но притежаващо тенденция към глобализация. Нашите велики учени вземат най-активно участие във формирането на това ново мислене. Не остават настрана руските философи на Сребърния век, а така също и представителите на изкуството и религията.
    Като резултат, вече в началото на 20. век в сферата на космическото мислене са сформирани основните идеи:
1. Новото космическо мислене изисква друга система на познанието и други основни методологически положения в сравнение с тези, които се съдържат в „старите“ теории на познанието. Осмислянето и формирането на новата система е крайно необходимо за по-нататъшното развитие на космическото мислене.
2. Космосът се разглежда в новото мислене не само като астрономическо понятие, но в цялото му енергетично богатство и многообразие на състоянията на материята.
3. Цялостният подход към изучаването на Мирозданието е необходим за неговото правилно осмисляне.
4. Взаимовръзката между космическите процеси и битието на човека трябва да се отчита при изследването на човека и Космоса.
5. Влиянието на материята с по-високо състояние върху човека и земните процеси има причинен характер.
6. Единството на макро- и микрокосмоса е една от най-важните особености на Мирозданието.
7. Човекът е част от Космоса, носеща в себе си този Космос.
8. Духът е едно от най-важните явления, свързващи вътрешния свят на човека с глъбинния Космос.
9. Човекът е субект и сътрудник на космическите сили, което намира ярко отражение в теорията на теургията на В. С. Соловьов и във въведеното от него понятие богочовек, а така също във възгледите на Н. А. Бердяев („осмият ден на творението“).
10. Космическото мислене – това е не само научна концепция, но и практическо преобразяване на съзнанието и живота на човека.
11. На новото мислене съответства нова система на познанието, представляваща синтез на основните способи на познанието, научни и метанаучни, който ще доведе до възстановяване на по-високо ниво на връзката с Висшето.
12. Тази система на познанието ще бъде най-тясно свързана с нравствените и етичните положения.
13. Космическото мислене съдържа нов подход към изследването на проблемите на човека като космическа структура, в който явлението на съзнанието представлява най-важната еволюционна същност.